Въпреки това Такахата става известен с внимателното, почти обсесивно преглеждане на всеки един кадър от анимационните филми, които студиото създава. Детайлността му е толкова крайна, че десетилетия наред го измъчва сцена с рязане на диня в „Гробът на светулките“ (1988), която трае само няколко секунди и според него изглежда нереалистично. Всъщност това обсесивно поведение на Такахата издига студио „Гибли“ до несравними висоти. Но то разкрива и отрицателната страна на кодавари. Върхът и дъното в аниме индустрията не са толкова далеч един от друг, колкото може да се очаква. Такахата достига и двете в кариерата си, пише Financial Times. 

Гениалност и противоречия

Този месец Японският културен дом в Париж представя изложба, посветена на Такахата, която цели да коригира западната представа, че студио „Гибли“ е дело единствено на самотния гений Хаяо Миядзаки. Експозицията хвърля светлина и върху ранните, често пренебрегвани, но революционни телевизионни проекти на Такахата.Перфекционизмът му личи още от първите години, когато превръща скромни продукции като „Вълчето Кен“ (1963–1965) в творби с изключително високи стандарти. С режисьорския си дебют в телевизионния филм „Великото приключение на Хорус, принцът на слънцето“ (1968) Такахата доказва, че шедьоври могат да се създават дори в жанр, който дотогава рядко е бил приеман сериозно. 

Макар и гениален, кариерата на Такахата все пак е пълна с парадокси и остава трудна за подражание или рационализиране. Такахата избира за първия си пълнометражен филм в студио „Гибли“ не анимация, а документален филм с живи актьори, посветен на градските канали (1987). Изненадващо голяма част от ранните му творби са вдъхновени от Европа. Решен да постигне международно признание, Такахата се стреми към автентичност, а не към окцидентализъм.

Изследователски групи са изпращани в Швейцария и Германия (за „Хайди, момичето от Алпите“ от 1974 г.), в Аржентина и Италия („3000 левги в търсене на майка“ от 1976 г.) и на остров Принц Едуард, Канада („Ан от зелените покриви“, 1979 г.). Преди да започнат да изграждат световете на тези анимации, създателите се потапят в реалната архитектура, мода, местна култура и природа, дори събират проби от почвата. Такахата никога не се отказва от този подход към проучванията, като за Jarinko Chie (1981) се настанява в евтин пансион в работническия квартал на Осака. Тази отдаденост се превръща в култура: аниматорът Шунджи Сайда взема уроци по музика, за да анимира реалистични движения на ръцете в Gauche the Cellist (1982). 

NSFW режим и аниме „компаньонка“: Опасната еволюция на Grok притеснява експерти, регулатори и потребители

Културната уникалност на Япония

Докато други се подчиняват на хегемонията на Америка и Дисни, Такахата все повече настоява за уникалността на Япония като място и хранилище на истории. „Великото приключение на Хорус, принцът на слънцето“, например, е базиран на епос на народа айну от северната част на страната, макар и пренесен в Норвегия поради културна чувствителност. 

Характерно със своята безкомпромисно, творчеството на Такахата трудно може да се събере в определени тематични граници (една от причините, поради които световната му известност да е по-малка от тази на Миядзаки). Филмът за енотовидните кучета с магически тестиси, „Пом Поко“ (1994), например, може да бъде объркващ за гледане, но реално представя богата и сложна история за тези свръхестествени същества, или тануки. Въпреки всички съвременни дебати за колониализма, най-незабележимата му, но дълбоко разрушителна форма е културната – когато местният език изчезва, а всяко място губи своята уникалност. Творчеството на Такахата празнува различното, то прави Япония японска, отбелязва Financial Times.

Загубата и измамната сила на илюзиите

Като трагикът на студио “Гибли”, Такахата изгражда водещите си филми около темите за загубата и измамната сила на илюзиите. Най-фино това личи в нежната, експериментална носталгия на „Само вчера“ (1991), а най-болезнено – в „Гробът на светулките“ (1988), опустошителен филм, чиято сила идва от тихите му детайл.

Такахата е безпощаден не само към американските бомбардировки над Япония, които преживява като дете (спасявайки живота на сестра си), но и към японските милитаристи, изоставили собствения си народ. В съвременния свят няма място дори за благородството на трагедията – съдбите на героите вече не зависят от техните грешки или слабости, както при Еврипид или Шекспир, а от безлични сили, които нехаят за човешката болка.

Макар още през 1999 г. Исао Такахата да се отклонява от характерния визуален стил на студио „Гибли“ с дигиталния акварелен ефект на „Моите съседи Ямада“, истинският му пробив към нещо напълно различно идва с „Приказката за принцеса Кагуя“ (2013). Вдъхновен от японската народна история „Приказка за бамбуковия резбар“, филмът обединява феминистките и антиматериалистичните теми, които Такахата развива през цялата си кариера. Главната героиня се бори за свобода, докато околните се опитват да я притежават, ограничават, идеализират или унижават.

Създаден изцяло на ръка в стила “суми-е”, филмът отнема осем години работа и се превръща в истински шедьовър. Картините буквално се променят с емоциите на героинята – ту стават по-размити и елегични, ту по-ярки и тревожни. Такахата създава не просто анимация, а живопис, която отразява душата на своята героиня.

Саундтракът на едно поколение: Как аниме музиката се превръща в глобална обсесия сред младите

Кароши и сянката на съвършенството

Има още един японски термин, който се свързва с темата – кароши, или „смърт от преумора“. Това явление е толкова разпространено в Япония, че някои компании са печално известни с него. На пръв поглед то изглежда напълно несъвместимо с топлата, загадъчна красота на студио „Гибли“, което се отличава от холивудския цинизъм и от хипернасилието и сексуализираната естетика на други аниме студия. Също толкова трудно е да се свърже с тихия радикализъм в техните филми – силните женски персонажи, екологичните теми и социалната ангажираност.

Хаяо Миядзаки и Исао Такахата се срещат като млади синдикални дейци, борещи се за правата на аниматорите. Дори най-фантастичните им филми са повлияни от реални социални и политически събития – например замърсяването на залива Минaмата (Наусика от долината на вятъра, 1984) или миньорската стачка във Великобритания (Лапута: Замъкът в небето, 1986). И двамата обаче работят до изнемога, а Такахата е известен с взискателността си. Едно е човек сам да избере да преследва съвършенството до крайност, съвсем друго – да кара и другите да го правят.

Когато аниматорът Йошифуми Кондо, смятан за бъдещ наследник на студиото, умира на 47 години, мнозина свързват смъртта му именно с кароши. По време на възпоменателната служба негов колега се обръща към Такахата с думите: „Паку-сан уби Кон-чан, нали?“

 Твърди се, че Такахата мълчаливо кимва.

Изкуственият интелект и бъдещето на студио Гибли

Оттогава Миядзаки запазва спокойствие относно бъдещето на студио „Гибли“, но е по-песимистичен по отношение на човечеството. „Имам усещането, че наближаваме края на времената. Хората губят вяра в самите себе си.”

Мнозина твърдят, че изкуственият интелект ще направи революция в производителността. Може би кароши („смърт от преумора“) ще остане в миналото, но заедно с него може да изчезне и кодавари, онова дълбоко усещане за отдаденост и стремеж към съвършенство, което стои в основата на японското майсторство.

Слънчогледите в творчеството на Ван Гог като огледало на човешкото

Днес е едновременно обезкуражаващо и показателно да гледаме как изкуственият интелект имитира стила на „Гибли“, но не успява да улови неговата душа. Проблемът е дълбок – когато изкуството, разказването на истории и самият живот се разглеждат като задачи за решаване, а не като отражение на това кои сме, какво сме преживели и за какво мечтаем, резултатът винаги е бездушен.

В контраст с това, студио „Гибли“ остава символ на най-висока художествена летва и предизвикателство към бъдещите творци. Миядзаки си спомня как заедно Такахата са обсъждали работата си до изгрев слънце:

 „Никога не бяхме доволни от това, което сме направили. Винаги искахме да отидем по-далеч и по-дълбоко.“