Шепа години в историята се превръщат в синоним на едно събитие. Невъзможно е да се мисли за 1066, 1776 или 1914, без да се сетим за войните и революциите, които промениха света завинаги. А две години остават символ на най-тежките финансови катастрофи: 1929 и 2008.

Андрю Рос Соркин, журналист от The New York Times, описва хаоса от 2008 г. в книгата си „Too Big to Fail“, публикувана през 2009 г. и екранизирана през 2011 г.

Сега, в новата си книга „1929“, той насочва вниманието си към най-знаковия борсов и банков срив в историята – събитие, с което всички следващи кризи неизбежно се сравняват.

Американският фондов пазар процъфтява през 20-те години на XX век – покачва се с почти 500% между дъното през 1921 г. и пика през 1929 г., подхранван от икономически оптимизъм и опасна, дългово стимулирана спекулация.

През октомври същата година тези ливъриджирани залози се взривяват - пазарният пожар продължава повече от две години и половина. Последвалата Голяма депресия се проточва чак до влизането на САЩ във Втората световна война. Индексът Dow Jones Industrial Average не достига предишния си връх до 1954 г.

Сделките на компании като Nvidia и OpenAI предизвикаха тревога на Уолстрийт и сравнения с дотком балона от края на 90-те години. Според някои обаче те са сравнително малка част от общите инвестиции в AI

Лале ли е, зюмбюл ли е, балон ли е - какво означава AI бумът за стратезите на Уолстрийт

Соркин разказва този мащабен сюжет с изненадваща фокусираност, пресъздавайки преживяванията на ключовите фигури почти час по час, пише The Economist.

Централни персонажи са Томас Ламонт, изпълняващ длъжността ръководител на J.P. Morgan, и Чарлз „Съншайн Чарли“ Мичъл, шеф на National City Bank (по-късно Citibank). Тези мъже не са били просто финансисти, а обществени гиганти с директен достъп до най-висшите кръгове във Вашингтон.

Американските банки тогава са отпускали огромни заеми на брокерски къщи, които от своя страна са кредитирали хиляди нови ентусиазирани инвеститори – верига на задлъжняване, която се разпада, когато цените на акциите рухват.

Група банки, водени от Ламонт, изгарят стотици милиони долари в опити да стабилизират пазара чрез изкупуване на акции насред паническите разпродажби – напразно.

На фона на масовата безработица фигури като Ламонт и Мичъл са демонизирани от пресата и привиквани пред Конгреса, за да свидетелстват за своите доходи и дейности. Някои банкери дори се озовават в съда.

В период на балони всяка идея получава финансиране, независимо дали е добра или лоша, и това вероятно се случва и днес, заяви основателят на Amazon

Джеф Безос: Има признаци за „индустриален балон“ в изкуствения интелект

В резултат американската финансова система е преформатирана – през 1933 г. Законът Глас-Стийгъл отделя дейността на търговските банки от тази на инвестиционните.

Докато книгата на Соркин за кризата от 2008 г. се основава на стотици интервюта, повечето участници в тази история отдавна не са между живите – и човек лесно може да забрави това.

Комбинацията от щателно проучване и жив разказ прави катастрофата и нейните герои изненадващо близки. Сред второстепенните, но интересни фигури са Хялмар Шахт, управителят на Райхсбанк, изправен пред хиперинфлацията и репарациите на Ваймарската република, както и Уинстън Чърчил, който сам се е пробвал в спекулациите и се оказва в Ню Йорк именно на „Черния вторник“.

Като цяло читателят е оставен сам да направи паралелите между 1929 и 2025. Някои от тях са тревожни. В края на 20-те години потребителският кредит под формата на плащания на вноски – предшественикът на днешните схеми „купи сега, плати по-късно“ – е бил масово разпространен.

Инвестирането в акции се е превърнало от привилегия на богатите в национално увлечение, което разширява кръга на засегнатите от срива. Много инвеститори са теглили кредити, за да купуват акции, и след краха остават не само с огромни загуби, но и с тежки дългове.

Днес задлъжнялостта на американските домакинства е на рекордно ниво, а маржин-дългът (заемите за инвестиции в акции) се доближава до историческия си максимум спрямо размера на икономиката.

Еуфорията по време на бума, паниката при срива и заблудите на политиците след това ще звучат познато на всеки, който е наблюдавал по-нови кризи. Но моделът – алчността, катастрофата и последвалото разкаяние – напомня за нещо по-дълбоко: че дори най-тъмните моменти отминават.

Преценката на Чърчил за разгръщащата се криза звучи актуално почти век по-късно:

„Английският критик би постъпил разумно, ако се запознае с вродената почтеност и сила на американската спекулативна машина“, пише той, докато пазарът се срива.

„Тя не е създадена, за да предотвратява кризи, а за да оцелява след тях.“