Философът и социален теоретик Юрген Хабермас се извисява над интелектуалната история на следвоенна Германия. Автор на мащабно творчество от академични трудове, посветени на модерността, комуникацията, правото и демокрацията, той е забележителен както с продуктивността си, така и с дълголетието си.

Наред с огромния си академичен корпус, Хабермас в продължение на повече от седем десетилетия е водещ глас в почти всички ключови дебати на германския обществен живот – от студентските бунтове през 60-те години, през войната в Ирак, до генетичното инженерство и дигиталните медии. И днес, макар на 96-годишна възраст, той намира време да се включва в академичния свят.

Само през последните години той публикува монументална трилогия за историята на философията и направи значими, макар и противоречиви, публични намеси по повод войните в Газа и Украйна.

Както пише културният историк Филип Фелш в новата си книга „Философът: Хабермас и ние“ (The Philosopher: Habermas and Us), ако бяха живели толкова дълго, „Фуко щеше да тълкува избирането на Доналд Тръмп, Хана Аренд щеше да анализира 11 септември, а Адорно щеше да коментира златния гол на Оливер Бирхоф на Европейското първенство през 1996 г.“

Репутацията на Хабермас е толкова утвърдена – както в международната академична общност, така и в Германия, че по думите на американския либерален философ Роналд Дуоркин, „самата му слава е прочута“.

Подобно на този статут, Хабермас вече е обект на обемисти академични изследвания, интелектуални биографии и дори специализирани библиографии. Въпреки това достъпната история на Фелш за философа като публичен интелектуалец предлага нови и често поразителни прозрения за Хабермас като културно и политическо явление, като централна фигура в изграждането на следвоенната Федерална република, на нейните интелектуални хоризонти и междупоколенчески конфликти.

Фелш борави уверено със сложното и често трудно за възприемане академично творчество на Хабермас, поради което „Философът“ може да се чете паралелно с Things Needed to Get Better – наскоро публикуван диалог с биографичен характер, в който Хабермас очертава собственото си интелектуално развитие, приятелствата си и своите дългове.

Истинското удоволствие от „Философът“ обаче идва от умението на Фелш да постави Хабермас в културната и политическата среда на неговото време, пише Financial Times в ревю за книгата.

Днес вярваме ли все още, че страданието е нещо, от което трябва да избягаме на всяка цена - или то се е превърнало просто в поредното предизвикателство, което може да ни бъде от полза?

Ницше срещу Шопенхауер: Сила чрез страдание или спасение чрез отказ

Франкфуртската школа през 50-те години, където Хабермас е смятан за водещ представител на „второто поколение“, през спорните аудитории на студентските протести от 1968 г., контракултурата на Ню Йорк от 60-те, където той преподава всеки семестър, до церемонията през 1999 г. в църквата „Св. Павел“ във Франкфурт, на която получава наградата „Теодор Хойс“ за заслуги към демокрацията в присъствието на целия кабинет на социалдемократическото правителство.

В центъра и на двете книги стои историята на едно поколение. Хабермас е роден през 1929 г. и принадлежи към т.нар. „четиридесет и петаци“ – поколението, което е било твърде младо, за да бъде компрометирано от нацизма, но достатъчно зряло, за да осъзнае необходимостта от различно и по-добро бъдеще за новата Западна Германия. Това е поколение, често възхвалявано, по думите на Фелш, за своите политически добродетели на реализъм, оптимизъм и изобретателност.

За младия Хабермас историческият ужас на Холокоста налага изцяло нов подход към философията и социалната теория. Покваряването на германските интелектуални традиции означава, че всичко трябва да премине през филтър на скептицизъм, недоверие и критика.

Както сам Хабермас отбелязва в „Нещата, нужни за да стане по-добре“, философите от неговото поколение е трябвало да се откажат от големите претенции за достъп до метафизическа истина и вместо това да възприемат смирение, откритост към съмнението и трезва професионална нагласа, стремейки се да направят света „една малка идея по-добър“ и да отблъснат „постоянната заплаха от регрес“.

Getty Images | Юрген Хабермас, 1973 г.

За Хабермас и другите „четиридесет и петаци“ това означава отваряне на германската политика и философия към „Запада“, и по-специално към англо-американската аналитична философия, лингвистичния прагматизъм и емпиричните социални науки.

Именно те предоставят на Хабермас интелектуалните материали, от които той изгражда зрелите си теории за комуникативното действие и дискурсивната етика.

Обръщането към Запада има и дълбоко личен и политически характер. Хабермас е представител на атлантическото течение в следвоенната германска интелигенция. Той посещава САЩ за първи път през 1965 г. и след това редовно се връща със семейството си за гостуващи академични позиции. Там създава важни приятелства и и до днес смята, че традицията на Франкфуртската школа е „по-жива“ в САЩ, отколкото в Германия.

По-същественото е, че ориентацията към Запада означава приемане на „историческото постижение“ на универсалното гражданство в либералните демокрации на англоезичния свят – път, който Германия, заради разлома на Холокоста, трябва да следва чрез постнационален „конституционен патриотизъм“, подлагащ миналото на безпощадна критика и отхвърлящ етническите национализми на XIX век.

Това е и сърцевината на прочутия Historikerstreit, или „спора на историците“, който Хабермас започва през 1986 г., атакувайки консервативни историци заради отричането на уникалността на Холокоста, заради омаловажаването на нацистките престъпления и заради легитимирането на тезата, че антикомунистическите външнополитически стратегии – както на нацистката епоха, така и по време на Студената война – са били фундаментални за германския национален интерес.

Това е спор, който засяга самото ядро на германската политическа идентичност и историческа памет: трябва ли страната да се върне към „нормален“ национализъм и да възстанови специфично германско национално съзнание, или да използва травматичния разлом на миналото, за да настоява за либерален конституционализъм и гражданска лоялност към демократичните институции и норми, както твърди Хабермас.

Обединението на Германия тревожи Хабермас, тъй като той го възприема като възможен път към възраждане на национализма. По-късно той се превръща в открит защитник на по-дълбоката европейска интеграция и поддръжник на европейска конституция, в която вижда зараждането на нова европейска публична сфера и идентичност.

За част от левите му критици обаче този проект е лишил критическата теория от нейния заряд и е легитимирал либерализъм на статуквото, пише Financial Times.

Какво е общото между древногръцки философ, френски изгнаник, американски урбанист, немски идеалист и шотландски писател? Разходките

Петима мислители, които вървяха, за да разберат света

В техните очи Хабермас се е превърнал в „бюрократ на чистия разум“ и „Хегел на Федералната република“ – държавен мислител, подкрепил интервенцията на НАТО в Косово и чийто универсализъм днес достига пределите си при правата на палестинците в Газа, които изглеждат подчинени на „специалната защита“, която Германия трябва да предоставя на държавата Израел.

Остава въпросът дали делото на Хабермас все още предлага инструменти за прогресивно и радикално предизвикателство към статуквото – срещу заплахите от климатичните промени, ядрената война, кризата на глобалния капитализъм и упадъка на либералния демократичен „Запад“, които той самият идентифицира в „Things Needed to Get Better“. За реалистите и радикалите борбата с популистката крайна десница чрез рационалния либерализъм на Хабермас прилича на това да влезеш в бой с пишеща машина срещу нож, посочва Ник Пиърс, Ник Пиърс професор по публична политика в Университета в Бат.

Но в трогателните финални страници на книгата Хабермас отказва да „позволи на победенчеството да има последната дума“. Той упорито настоява да търси следите на една слаба, „постметафизична“ рационалност в историята, от която философията може да почерпи не надежда, а насърчение „агресивно да се изправи срещу кризите на настоящето и в крайна сметка да ги преодолее“.

През 2025 г., както и през 1945 г., от нас зависи дали светът ще се промени към по-добро, макар и само „с една малка идея“.