Хората често допускат най-големите си професионални грешки, когато действат водени от най-първичните си емоции. Откъде знам? Позволих това да се случи и на мен.

Това пише в ексклузивен откъс от книгата From Mistakes to Meaning: Owning Your Past So It Doesn’t Own You бившият главен изпълнителен директор на Sony Entertainment Майкъл Линтън. Книгата е написана в съавторство с Джошуа Л. Стайнър.

В цитиранa от The Wall Street Journal част Линтън разказва за ролята си в отприщването на една от най-тежките кибератаки в корпоративната история.

„Смятах се за хладнокръвен ръководител, докато не взех решение, което тежко навреди на компанията и колегите ми - само защото исках да се впиша в творческата общност на Холивуд - и отприщи една от най-тежките кибератаки в корпоративната история“, пише Линтън, признавайки, че атаката е разкрила поверителни имейли на служители и е поставила в риск собственото му семейство.

„Макар мащабът на това, което по-късно стана известно като „хакването на Sony“, да беше широко отразен по онова време, никога не съм разказвал историята така, както се случи от моята гледна точка“, споделя бившият ръководител на Sony Entertainment.

Денят, в който всичко се срива

На 24 ноември 2014 г. той кара белия си Volkswagen GTI към студиото на Sony Pictures, когато му звъни финансовият директор на компанията Дейвид Хендлър. Без дори да го поздрави той казва:

„Майкъл, изглежда имаме сериозен проблем с ИТ системите. Всички имейли са спрели.“

Когато Линтън влиза в сградата, вече усеща, че има огромен проблем. „Намерих Хендлър и ръководителя на ИТ – зрели мъже, експерти в областта си, ветерани, които никога не се паникьосваха. Освен сега. Изглеждаха уплашени и объркани“, разказва Линтън.

Оказва се, че 70% от сървърите на Sony са безвъзвратно повредени. „Компанията не можеше да снима, монтира или пуска филми, нито да използва имейл, финансови записи или производствени системи. През следващите дни и седмици ситуацията се влоши – хакерите започнаха да публикуват откраднати имейли, разкриващи лоши решения, поверителни сценарии и лични данни, включително на моето семейство“, продължава Линтън.

ФБР започва разследване почти веднага, а доказателствата сочат, че зад атаката вероятно стои правителството на Северна Корея – отмъщение и опит да се спре премиерата на филма The Interview. Става дума за комедията на Сет Роугън за журналисти, които планират да убият лидера на Северна Корея Ким Чен Ун.

Осем месеца по-късно, след като става ясно, че именно севернокорейците са хакнали Sony и студиото е загубило отношенията си с редица ключови звезди – включително Уил Смит, Адам Сандлър и Анджелина Джоли - Линтън разговаря с тогавашния президент Барак Обама, който му задава очевидния въпрос:

„Какво си мислехте, когато превърнахте убийството на лидер на враждебна държава в сюжет? Разбира се, че това беше грешка.“

Грешката според Линтън?

Моето решение да дам зелена светлина на проекта импулсивно.

Момчето от Васенаар

„Преди да обясня как стигнах до това решение и защо се провали толкова зрелищно, трябва да знаете какъв човек бях, преди да пристигна в Холивуд“, разказва бившият лидер на Sony Entertainment.

„Когато бях на 9, родителите ми се преместиха от Скарсдейл, Ню Йорк, във Васенаар, Нидерландия. Не говорех езика и отчаяно исках да имам приятели. Попаднах в група зубъри - момчета, които носеха учебниците си в куфарчета. Никога не ни канеха на партита. Помня как в събота вечер слушах силната музика от съседна къща и знаех, че съучениците ми се забавляват без мен.

Утеха намирах в киното. Малкият киносалон на Васенаар успяваше да получи всички нови филми. Влюбих в блясъка и тайно си пожелах да бъда част от този свят.

След години – преминал през Penguin, Hollywood Pictures и AOL – получих от изпълнителният директор на Sony Хауърд Стрингър да поема ръководството на Sony Studios.

Изведнъж семейството ми получи достъп до най-елитните ресторанти, покани за най-шумните партита и места на наградите „Оскар“ и „Златен глобус“, споделя Линтън. И допълва:

Сякаш онова момче от Васенаар най-после беше пристигнало. Или не? В Холивуд винаги има още едно кадифено въже. Колкото и ексклузивно да е събитието, винаги има йерархия - а най-готините хора, актьорите, са в стая, в която не влизаш.

Веднъж той попада на парти на агента Брайън Лурд, където са Даниъл Крейг, Леонардо ди Каприо, Сандра Бълок, Джордж Клуни, Брад Пит, Мат Деймън.

„Познавах Клуни от студиото и се приближих – учтиви бяха, но ясно показаха, че не принадлежа там. Бях на върха на филмовия бизнес и пак се чувствах като на сгъваемия стол в киното на Васенаар.

Може би точно това ме направи толкова уязвим – и обяснява защо, когато трябваше да реша съдбата на проекта на Сет Роугън, направих най-голямата грешка в кариерата си.“

Бързо решение

Линтън изтъква, че Роугън вече е имал изградени отношения с Universal Studios, което е създало конкурентна ситуация, когато Sony започва да пуска негови филми. Двете студиа се съревновават за вниманието, времето и продукцията му.

Още два фактора усложняват картината по думите на Линтън. Първо, Ейми Паскал - съпредседател в Sony – и Стейси Снайдър, председател на Universal Studios, макар и приятелки, имат 20-годишно съперничество. Второ, Роугън усеща, че трябва да прави всеки следващ филм все по-скандален, за да държи публиката ангажирана.

„Така, когато Стейси или Ейми отказваха да дадат зелена светлина на проект, защото е твърде обиден, другата се съгласяваше да го направи. И познайте? Почти неизменно се получаваше хит“, пише Линтън.

Sony се оказа в трудната позиция да не може да казва „не“, а Роугън – в завидната позиция да получава одобрение за почти всичко, което решеше да предложи, допълва той и продъкжава.

„Ако Сет искаше бързо решение - да прескочи обичайния внимателен процес, през който компанията вземаше повечето си решения - ние искахме да чуем актьорите да прочетат сценария", пише Линтън.

Когато влязох в стаята, веднага се почувствах едновременно зареден и напълно не на място. Макар и на средна възраст, не бях загубил наблюдателността, която бях развил още в училище: бързо разпознах „готините“ и онези, които търсеха одобрението им.

Актьорите бяха с тениски и дънки. Ейми Паскал, шефката на студиото, беше облечена небрежно – зелено велурено яке, дънки и сабо. Останалите продуцентски ръководители бяха с по-бюджетни версии на нейния елегантен стил. Аз? Бях със същото, което носех всеки ден: тъмносив костюм и бяла риза.

В ъгъла видях Роугън да споделя джойнт с Франко. Роугън имаше репутация на пушач, но този път може би му трябваше „малко повече“, за да успокои нервите си. Всички изглеждаха напрегнати. Знаеха залога. Аз бях „костюмът“ в стая, пълна с талант - и трябваше още същия ден да реша дали Sony ще застане зад Роугън и Франко в следващото им голямо приключение.

Знаех, че това, което е смешно на хартия, не винаги е смешно на живо. Смехът щеше да реши дали ще вложим десетки милиони долари и месеци от живота им в проекта.

В момента, в който започнаха да четат, общата им нервност изчезна. Бяха убийствено забавни. Роугън и Франко импровизираха, изкарваха най-доброто от колегите си и караха останалите в стаята да се чувстват като част от тяхното радостно приключение.

Когато четенето приключи, Ейми подскочи и каза: „Да го правим!“

Аз изхвърлих всички нормални, внимателни процедури за одобрение и се хванах да се съгласявам. Взехме решението на скорост - опиянени от проекта, въодушевени, че сме изпреварили конкуренцията от Universal Studios и - уви - слепи за възможните последствия.

Не го осъзнах в момента, иначе щях да извикам: „Чакайте. Нека го премислим!“

„Die Sony“

Не след дълго след хакерската атака се появява мистериозен сайт, който приканва журналистите да напишат „Die Sony“ в интернет браузъра си – и там да открият десетки хиляди изтекли имейли. Имейли, в които ръководители на студиото критикуват филмови звезди. Имейли със чувствителни трудови договори.

После хакерите започват да публикуват здравни досиета и социалноосигурителни номера на служители. Пускат пиратски копия на предстоящи филми като The Karate Kid.

Изтича поверителния сценарий на новия филм за Джеймс Бонд – най-голямото светотатство в Холивуд. Сред документите в интернет се появяват и медицинските досиета на дъщерите на Линтън.

Резултатът е хаос. Между непрекъснатото медийно отразяване на поверителните имейли, унищожената IT система и паниката около кражбата на самоличности на служители, студиото е парализирано.

През следващите пет месеца разчистването погълъща живота на Майкъл Линтън. След дълго разследване ФБР споделя предположението му, че зад атаката стои Северна Корея. Потвърждението идва по-късно, когато те сами поемат отговорност.

„Севернокорейците изобщо не харесаха The Interview – нито подигравката с лидера им, нито това, че филмът завършва с убийството му“, пише още Линтън.

През лятото преди атаката, когато Sony започва рекламната кампания, има предупреждения, че Северна Корея възразява срещу филма – но нищо не подсказва крайни действия, за да се спре премиерата.

„Трябваше ли да реагирам различно? Да отменя филма?“, пише бившият ръководител на Sony Entertainment.

„Нямаше прецедент студио да оттегли филм заради възраженията на диктатор. И нито един експерт не ме предупреди за възможните катастрофални последици.

Когато Sony заяви, че няма да се откаже от премиерата, Северна Корея започна да заплашва киносалоните. Бяхме на прага на излизането – с похарчени милиони за маркетинг - когато всички големи вериги отказаха да го прожектират“, продължава Линтън.

„Обратно, актьорите и създателите настояваха за премиера. Съгласих се с тяхната цел, но смятах, че подценяват заплахите към партньорите ни – кината. Всъщност получихме много малка подкрепа от Холивуд. Единственият човек, който си спомням да ни защити публично, беше Джордж Клуни.

В крайна сметка пуснахме филма онлайн. С помощта на Google и Stripe – никоя друга платформа не се съгласи – направихме нещо за първи път: студио да достави филм директно до дома на зрителя.

След атаката изпитвах вцепенение, прекъсвано от гняв и срам.

Гневях се на Джулиан Асанж, който създаде Wiki с всичките ми имейли; на медиите, които ровеха в тях; на официални лица и лидери в индустрията, които не защитиха Sony.

Странно, никога не се ядосах истински на севернокорейците – ако ритнеш кошера и те ужилят, не можеш да виниш пчелите.

Линтън споделя още, че дълги години е потискал всичко – гнева, унижението, болката, която преживява семейството му.

„Сега вярвам, че всичко не започна с онова фатално четене на сценария и не приключи със скритите ми чувства. В крайна сметка става дума за проста човешка истина: желанието да принадлежим ни кара да се съобразяваме прекалено много с мнението на другите.

По време на четенето видях как всички възприемат сценария по един начин - блестяща комедия в духа на предишни хитове. За миг и аз исках да съм част от бунтарската компания, която прави провокативни филми.

За миг исках да съм равен на актьорите. Бях уморен да бъда отговорният възрастен, който наблюдава купона отвън.

Години по-късно Линтън осъзнава иронията:

Бях поискал четенето, за да разбера какви емоции ще предизвика сценарият у публиката, но не бях изследвал собствените си емоции, когато влязох в стаята. В мен надделя ученикът от прогимназията, а възрастният изгуби смелостта да разочарова останалите. Купонът излезе извън контрол - и компанията, служителите, семейството ми и аз платихме висока цена.“

From Mistakes to Meaning: Owning Your Past So It Doesn’t Own You е публикувана от Avid Reader Press