Тишината в английската литература като път към вътрешния свят

В една снежна неделна утрин през февруари 1808 г. поетът Уилям Уърдсуърт вървял по Флийт стрийт в Лондон. Току-що бил посетил приятеля си Самюъл Тейлър Колридж в квартирата му. Колридж бил в тежко състояние – нещастен в своя брак, притиснат от постоянни финансови затруднения, творчески непродуктивен, в лошо здраве и зависим от опиум. Срещата потиснала и самия Уърдсуърт. Вървейки по Флийт стрийт със сведени очи, с „глухи уши“ и крака, които се движели механично, той бил потънал в мрачни мисли.

Но нещо го накарало да вдигне поглед. Пред него се разкрила гледка: Флийт стрийт, покрита със сняг – „тиха, празна, чисто бяла“ – и в края ѝ „огромният и величествен силует“ на Катедралата Сейнт Пол. Това бил омагьосващ момент: големият булевард временно лишен от каруци и каляски, катедралата, очертаваща се неясно сред падащите снежинки – истинско преспапие в реалността. „Не мога да опиша колко силно бях поразен от тази неочаквана гледка“, пише Уърдсуърт няколко дни по-късно в писмо до своя приятел и покровител сър Джордж Бомонт. „Какво благословение са навиците на възвишеното въображение.“ Голямата лондонска тишина била още едно доказателство за убеждението му, че интуитивното усещане за нещо отвъд самия себе си е пътят към морално величие, пише The Guardian.

Тишината е вдъхновявала, смущавала, утешавала и плашела писатели през цялата история на английската литература. Едно от най-ранните английски произведения – „Странникът“, създадено на езика на англосаксонците – предава странността на тишината чрез чужд и сив морски пейзаж, в който героят е напълно сам. Тази тишина не е пълно беззвучие – градушката бие по вълните, морска птица от време на време издава звук, а пълно отсъствие на човешки гласове.

Интелектът като новата тенденция в поп културата

Поемата предава трудността на тази тишина, нейната болезнена самота и постоянния спомен за изгубено щастие. Но тя представя тишината и като дълг и белег на закален воин, оформен от гръко-римския стоицизъм, германския героичен етос и християнския аскетизъм. Още в самото начало на английската литература читателят се изправя пред една тиха вътрешна реч, която всъщност е  основата на вътрешния живот.

Тишината и скръбта естествено вървят заедно. Скръбта изкарва дъха на човек и буквално го оставя без думи. Когато неговият близък приятел Артър Хенри Халам умира едва на 22 години през 1833 г., липсата на думи се превръща за 24-годишния Алфред Тенисън в лично и творческо предизвикателство. Затова в „В памет на“ – голямата му поема от почти 3000 стиха – той хвърля всичките си умения в опит да се справи с това.

Той пише за кораба, който превозва тялото на Халам; за безсънието, причинено от мисълта как вълните го люлеят. Опитва се да опише тежестта на отсъствието: как отива до къщата на приятеля си и се натъжава пред вратата, която вече никога няма да се отвори. Пише за непоносимото знание, че потенциалът на Халам ще остане неизпълнен. Представя си как заглъхналият глас на приятеля му му говори в тишина. Разказва за сън, в който блестящ кораб се появява с Халам на палубата, а той се качва и безмълвно се хвърля в прегръдките му. Но емоционалното въздействие на поемата не е в това, което казва, а в премълчаното – в онова, което не може да бъде изразено с думи.

За мнозина тишината е по-скоро източник на утеха, отколкото на безсилие пред думите. През 2016 г. над 16 милиона души, гласували за оставането на Великобритания в ЕС, изпитаха какво е усещането да си от губещата страна при исторически поврат. Последваха вълни от недоверие, гняв, скръб и отрицание. Това съвременно преживяване на привържениците на „Remain“ помага да разберем съдбата на много хора през XVII и началото на XVIII век, които по сходен начин се оказват в лагера на победените след големи политически промени.

Поражението оставя дълбоки следи: то принуждава мнозина да преосмислят представите си за Божия промисъл и за същността на достойния живот. В резултат на това част от тях избират да се оттеглят от публичното пространство. Мълчаливото уединение на автори като Джон Милтън, Андрю Марвъл, Ан Финч и Александър Поуп носи своя специфична атмосфера – усещане за спокойствие сред зеленината на градините и провинциалните имения.

На пръв поглед романът на XIX век не изглежда като убежище на тишината, но в него изобилстват примери за това колко освобождаващ може да бъде отказът от думи. Тактичното мълчание в творчеството на Елизабет Гаскел напомня, че понякога недоизказаното носи по-голяма стойност. При Томас Харди тишината създава усещане за споделена близост, която всеки опит за разговор би разрушил. Джордж Елиът пък успява да създаде мълчания, които изграждат дълбока емпатия в моменти на върхово емоционално напрежение.

Най-кратките паузи в романите от XIX век често се оказват и най-комични. В „ Доводите на разума“ (1817) на Джейн Остин финансово притиснатият сър Уолтър Елиът обсъжда с агента си намирането на наемател. След неговата дълга и изпълнена с претенции реч настъпва момент на затишие – и именно това недоумяващо мълчание разкрива пълната абсурдност на думите му.

Облаците на Нина Александрова, които ни събират под едно небе

Тишината обаче може да бъде и форма на историческа памет. През 2016 г. поетът Джей Бърнард започва творческа резиденция в архива на института „Джордж Падмор“, посветен на радикалната чернокожа история във Великобритания. В центъра на проучванията му е пожарът в Ню Крос от 1981 г., отнел живота на 13 младежи. След трагедията в „Гренфел Тауър“ през 2017 г. паралелите стават смразяващи: същата липса на отговорност, на отчетност и на окончателно възмездие.

Поетичната книга на Бърнард „Surge“ изследва различните лица на тишината: от изтритите детайли и медийното безразличие до мълчанието на властта и тежкото, неизречено присъствие на мъртвите.

В продължение на над 1200 години английската литература се изразява изключително красноречиво не само чрез думите, но и чрез своята тишина. Без тяхното присъствие би изчезнало нежното притихване на средновековните приспивни песни, психологическото напрежение на реалистичния роман или характерната фрагментарност на модернистичната поезия. Липсата им би лишила литературата от силата на недоизказаното, от многозначността и прецизността, както и от мощния инструмент на протеста и цяла палитра от фини емоционални нюанси.

Без това мълчание Яго би обяснил дидактично защо иска да унищожи Отело, гръцката ваза на Джон Кийтс би престанала да бъде символ на вечното затишие, а прочутото куче в разказите за Шерлок Холмс просто щеше да лае в нощта. Неизразимостта на божественото, безмълвието пред връхлитащите емоции, стремежът към смирение на егото и онемяването пред величието на природата – това са само част от тихите моменти, които литературата изследва. Те не са просто периферия на текста, а стоят в самия център на въпросите, които най-дълбоко вълнуват човечеството.