„Писането ѝ е толкова сантиментално и банално, че според мен е буквално невъзможно да се чете“, оплаква се литературният критик Едмънд Уилсън. Героите ѝ „не са по-реални от фигурки от настолна игра“, присмива се Джулиън Саймънс.

Уилсън и Саймънс са сред водещите критици в средата на ХХ век - днес малцина са чували за тях. Но обектът на тяхното презрение - Агата Кристи - половин век след смъртта си, на 12 януари, е по-прославяна от всякога.

Тя е най-продаваният писател в историята, според Рекордите на Гинес, а произведенията ѝ продължават да се адаптират за киното и телевизията. Нов сериал на Netflix – „Седемте циферблата по Агата Кристи“ – има премиера на 15 януари. Защо хората продължават да четат – и да гледат – нейните истории?

Едно от обясненията, според The Economist, е, че Кристи предпочита необичайни детективи. Да вземем Джейн Марпъл – стара мома, която обича да плете и да се занимава с градинарство и разкрива престъпления в повече от десет романа. Или лейди Айлийн „Бъндъл“ Брент в „Седемте циферблата“, която първоначално изглежда разсеяна и леко странна, но в крайна сметка се оказва решителна и издръжлива.

Дори най-известният ѝ детектив – Еркюл Поаро – не е хиперрационален и физически безстрашен като Шерлок Холмс, нито бърз с оръжието като други негови наследници. Той е нисък, закръглен, педантичен и суетен, с внимателно сресан мустак и дендистко облекло. Но детективите на Кристи виждат неща и гонят следи, които убягват на полицията, превръщайки читателя в съучастник на тяхната интелигентна независимост.

„Когато хора ми пишат, че препрочитат дадена моя книга по няколко пъти, това е най-голямата награда за мен.“

Харуки Мураками и магията на въпросите без отговори

Economist посочва, че Кристи често избира и изолирани места на действието – най-известно „Ориент експрес“ – където всеки персонаж се превръща в заподозрян.

Джейн Марпъл работи в очарователното си селце Сейнт Мери Мийд. Голяма част от „Седемте циферблата“ се развива в и около провинциално имение. Тези декори пренасят днешната публика в това, което тя си представя като по-просто и по-романтично време.

По-важното е, че тези пространства позволяват на разказите ѝ да възстановят усещането за ред в края. За разлика от историите на Иън Флеминг или Джон льо Каре, където победите само временно осуетяват един безпощаден враг, по-малките светове на Кристи изглеждат „поправени“, когато книгата се затвори или надписите на екрана изтекат.

Най-очевидно обаче е, че Кристи притежава изключителен усет към сюжета. Обратите ѝ са умело прикрити до момента на разкриването и стават очевидни едва със задна дата.

„Седемте циферблата“, с конспиративния си и леко ексцентричен финал, е по-скоро изключение – но никой не може да напише 66 романа, около 150 разказа и 25 пиеси и да бъде безупречен всеки път.

С две думи, според Economist тайната на успеха ѝ е проста: тя работи упорито и с времето става изключително добра в това, което прави. Без изненади на финала.