На въпроса как е възможно Iron Maiden да съществува вече половин век, басистът и основателят на групата Стив Харис реагира с озадаченост. По думите му времето е минало неусетно: „Всичко се случи толкова бързо. Тръгваш на турне за няколко месеца и времето лети, докато преживяваш безброй събития. Цялата ни кариера е продължение на това темпо – вече 50 години“.

Той прави ретроспекция на начина, по който е ръководил една от най-влиятелните и самобитни британски групи в историята. Изстреляни във „висшата лига“ на метала през 80-те години благодарение на емблематичния си препускащ ритъм и театрални, мултиплатинени албуми като The Number of the Beast, Powerslave и Seventh Son of a Seventh Son, Iron Maiden не само оцеляват по време на спада в интереса към жанра в средата на 90-те, но стават още по-твърди в звученето си и амбициозни, пише музикалният журналист на The Guardian Хари Суорд.

Миналата година групата отбеляза своята 50-а годишнина с турнето Run for Your Lives, което продължава до ноември и включва най-мащабните им самостоятелни концерти във Великобритания до момента – техния собствен двудневен фестивал EddFest в Небуърт през юли. Следващия месец по кината тръгва и Burning Ambition – документален филм, проследяващ десетилетията им на сцена чрез редки архивни кадри, преплетени с интервюта с личности като Том Морело, Чък Ди, Ларс Улрих и – доста по-неочаквано – Хавиер Бардем. 

„Заклетите фенове на Maiden сигурно ще кажат – защо не е 10 часа?“, смее се вокалистът Брус Дикинсън. „Но се надявам да е забавно пътешествие.“

От Sleep Token до Ghost и Slaughter to Prevail – най-големите имена в жанра залагат на зловещи маски. Крият ли се зад тях или разкриват истинската си същност?

„Не можех да виждам, да дишам или да пея“: Защо толкова много метъл банди носят маски?

Основана в Лондон през 1975 г. от басиста Стив Харис, Iron Maiden преминава през множество промени в състава, преди да се утвърди като водеща сила в Новата вълна на британския хеви метъл (NWOBHM). Това движение, родено в малките пъбове пред публика, облечена в кожа и деним, се отличава с „направи си сам“ етика и сурова енергия. Въпреки че по онова време критиците често ги сравняват с пънка заради скоростта и произхода им от Ийст Енд, Харис категорично отхвърля подобни паралели: „Предпочитах да мета улиците, отколкото да свиря това“, заявява той, подчертавайки стремежа на групата към техническо съвършенство.

Голямата промяна настъпва през 1981 г., когато на мястото на вокалиста Пол Ди’Ано идва Брус Дикинсън. Той внася в Maiden не само невероятния си гласов диапазон, но и интелектуална дълбочина, черпеща вдъхновение от класическата литература и историята. Дикинсън си спомня с доза ирония момента, в който се присъединява: „Беше като да си нападател в долните дивизии и да ти кажат: отивай да играеш централен нападател за Манчестър Сити“. Неговата самоувереност и дисциплина се оказват решаващи за амбициите на Харис.

С албума The Number of the Beast (1982) групата постига перфектния баланс между агресия и театрална епичност. Докато Харис скромно отбелязва: „Просто мислех, че сме направили един дяволски добър албум“, Дикинсън е по-експресивен относно атмосферата в студиото: „Знаехме ли, че е специален? О, да! Стояхме до късно, слушахме записите и се щипехме: мамка му, не е ли страхотно?“. Успехът им в САЩ е феноменален, но постигнат извън нормите на индустрията – без подкрепата на радиото или лъскави видеоклипове.

Цената на този световен триумф обаче е изтощителна. През 80-те Maiden следват безмилостен цикъл от ежегодни албуми и гигантски турнета. След близо двегодишното World Slavery Tour, Дикинсън достига точката на пречупване: „Нямах живот. Започна да прилича на златна клетка. Мислех да се откажа и да стана учител по фехтовка – това бе за предпочитане пред това да загубиш душата си“. Това напрежение, съчетано с променящата се музикална сцена в началото на 90-те, води до напускането на китариста Ейдриън Смит, а по-късно и на самия Брус.