Американският сенатор Бърни Сандърс предлага амбициозна инициатива: обществото да притежава 50% от най-големите компании за изкуствен интелект в САЩ.

Тази седмица сенаторът от Върмонт обяви, че ще внесе законопроект за създаване на американски суверенен фонд за изкуствен интелект. Проектът предвижда публичен фонд, финансиран чрез еднократен 50-процентов данък върху акциите на водещите AI компании.

Сандърс предвижда, че този механизъм ще осигури на обществото акции с право на глас, представителство в бордовете на директорите и дял от очакваните трилиони долари, които технологията може да генерира.

Въпреки че на пръв поглед законопроектът изглежда твърде радикален и малко вероятен, неговият момент е особено значим, отбелязва старши редакторът на Fast Company Макс Ъфбърг. Само ден по-късно президентът Доналд Тръмп подписа изпълнителна заповед, въвеждаща задължителен 30-дневен федерален преглед на напредналите AI модели преди масовото им използване.

Ъфбърг отбелязва, че въпреки по-меката форма на указа и критиките на Сандърс към неговата доброволна структура, тези събития очертават ясна тенденция: Вашингтон започва да разглежда изкуствения интелект като стратегическа индустрия, а не просто като технологичен бизнес. Въпросите за собственост, достъп, безопасност и печалба стават твърде значими, за да бъдат оставени изцяло на частния сектор.

Анализаторът посочва, че федералното придобиване на компании като OpenAI, Anthropic или Google DeepMind е малко вероятно, освен при безпрецедентна криза. Въпреки това вече се наблюдава по-умерена форма на национализация чрез предварителни прегледи на моделите, изисквания при обществени поръчки и договори за национална сигурност.

Ръководители на водещи лаборатории и учени призовават Конгреса на САЩ за строг контрол над търговията със синтетична ДНК, за да се предотврати злонамереното използване на алгоритмите

Лидерите в AI индустрията настояват за законови мерки срещу създаването на биологични оръжия

Самюел Хамънд, главен икономист във Фондацията за американска иновация, допълва, че съществуват различни степени на национализация. Най-крайната форма е директната държавна собственост, при която държавата буквално изкупува компанията.

Този сценарий изглежда малко вероятен, тъй като водещите лаборатории са твърде скъпи, а държавната намеса може да подкопае самите предимства, които се стреми да контролира.

Хамънд обаче намира логика в национализирането на част от печалбите чрез суверенен фонд. Ако малък брой частни компании разработят системи, които автоматизират значителни части от икономиката, финансовите ползи ще се концентрират в ограничен кръг инвеститори. Публичен дял или друг държавен механизъм може да разпредели тази стойност. Както отбелязва Хамънд: ако тези компании стигнат до Луната, всеки трябва да получи част от ползите.

Ъфбърг подчертава, че правителството не се нуждае от пряка собственост, за да определя правилата. То може да използва обществени поръчки, военни договори и експортен контрол. За Вашингтон това е по-лесен и по-икономичен подход от придобиването на корпорация.

Авторът на Fast Company посочва, че дебатът за държавната намеса се свежда до основния въпрос: кой определя кога една AI система е достатъчно мощна, за да изисква публичен надзор? Този въпрос става все по-актуален с навлизането на водещи модели в киберсигурността и критичната инфраструктура, като например модела Mythos на Anthropic.

AI стратегът Чарлз Дженингс от години призовава за правителствен надзор с аргумента, че технологията е твърде мощна, за да бъде управлявана единствено от търговските интереси на няколко конкурентни лаборатории.

Той сравнява изкуствения интелект с ядрената енергия, като подчертава, че това е радикално нова сила, която изисква структуриран надзор.

Устройствата ще разчитат на AI агенти, способни сами да планират и изпълняват сложни задачи вместо потребителите

Технологичните гиганти разработват ново поколение автономен софтуер, който управлява компютрите сам

Дженингс не предлага държавата да управлява компаниите, а си представя модел, подобен на този на Агенцията за контрол на храните и лекарствата (FDA) в САЩ.

Фармацевтичните компании притежават интелектуалната собственост и създават иновации, но трябва да докажат безопасността на продуктите си пред експертна комисия, преди те да достигнат до потребителите. Ъфбърг отбелязва, че новият указ на Тръмп е стъпка именно в тази посока – към идеята, че правителството трябва да следи най-мощните AI модели преди широкото им използване.

Редакторът на Fast Company предупреждава, че държавният контрол носи значителни рискове. Федерална агенция може лесно да стане неефективна, политизирана, повлияна от индустрията или използвана срещу гражданските свободи.

Лицензионните режими също могат да затвърдят монополите и да ограничат възможностите на стартъпите за конкуренция.

Тази дилема е в основата на дебата за национализацията. Мнозина не одобряват решенията да се вземат единствено от корпоративни директори, но и предаването на тази власт на федералното правителство буди опасения.

В бъдеще изкуственият интелект вероятно ще се възприема повече като комунална услуга, отколкото като обикновен дигитален продукт. Ако започнем да купуваме интелект по подобие на електричеството или водата, държавата неизбежно ще поставя въпроси като: кой има достъп? На каква цена? Какви ще са ограниченията за дискриминация и вреди?

Към момента е малко вероятно законопроектът на Сандърс да бъде приет в този вид, а указът на Тръмп не въвежда строг лицензионен режим. Въпреки това тези действия показват колко бързо се променя политическият климат.

„Правителството може никога да не придобие лабораториите за изкуствен интелект. Но това съвсем не означава, че няма да участва пряко в управлението им – по един или друг начин“, завършва анализа си Макс Ъфбърг.