Как скандалът около Джефри Епстийн се превърна в театрален проект за гласа на жертвите
Лондонският спектакъл All the Rage изследва как историите за злоупотреба с власт и насилие се отразяват върху живота на жените
,fit(1001:538)&format=webp)
Докато скандалът около Джефри Епстийн набираше скорост в медиите и приковаваше вниманието на света с мрачните разкрития за корупция и сексуално насилие от страна на влиятелни мъже, малка група жени драматурзи решава, че е време за промяна. Според тях историята има очевидна нужда историята да бъде обърната с главата надолу – фокусът най-после да се премести върху страданието на жертвите, а не върху фигурата на извършителя.
Всички авторки са част от обща група в WhatsApp. „Просто отправих призив“, разказва Ребека Ленкевич. „Попитах дали съм единствената, която се възмущава от досиетата на Епстийн и от факта, че всичко отново се върти около мъжете и парите. Проблемът беше не само в случилото се, но и в начина, по който медиите го отразяваха след това.“ Ленкевич отлично познава темата за влиятелните мъже, които злоупотребяват с властта си – тя е сценарист на филма „Тя каза“ (She Said), посветен на разследването, което изправи холивудския продуцент Харви Уайнстийн пред съда.
На призива ѝ откликват 45 авторки. „Тогава предложих да направим нещо. Първоначално идеята беше съвсем спонтанна – мислехме просто да се съберем за едно четене, но нещата бързо се разраснаха“, спомня си тя. Само три месеца по-късно Ленкевич и екип от режисьори и сценографи са на броени дни от премиерата на мащабен проект, обединяващ над 80 жени и небинарни автори. Спектакълът ще се разгърне в 15 различни зали в преустроена офис сграда в сърцето на Лондонското сити, пише The Guardian.
Седмица преди старта последните текстове все още пристигат. „Това е истински партизански театър, в който изкуството се слива с активизма“, споделя режисьорката Луси Морисън, която координира целия процес. „Обменяме безброй идеи в движение, а самото пространство все още изглежда почти празно. Най-вълнуващото обаче е, че артистите влагат в проекта не само думите си, но и самите себе си, присъствието си.“
Спектакълът All the Rage е разделен на две части. В първата зрителите ще могат свободно да изследват малки помещения, изпълнени с текстове, изображения и инсталации, като дори ще имат възможност да оставят свои собствени реакции. Втората част ще събере публиката за 50-минутно театрално представление, което Ленкевич в момента сглобява от изпратените текстове. На сцената ще излязат девет актьори като с едно-единствено изключение, всички са жени.
Част от философията на проекта е всеки участник да допринася с каквото може. Така авторите изпълняват и роли на пиари, сценични мениджъри и организатори. Всички са наясно, че работят по проекта паралелно с останалите си професионални ангажименти.
Морисън, която преподава в Кралското централно училище по реч и драма в Лондон, е привлякла свои студенти по сценография за оформлението на по-малките зали, както и още трима режисьори, което ѝ позволява да се фокусира върху общата театрална част. „Някои автори сами режисират текстовете си, други имат нужда от подкрепа, а трети изобщо няма да присъстват“, обяснява тя. „Материалът е толкова много, че ни трябват достатъчно режисьори, които да поемат даден монолог и веднага да започнат работа по него с актьор.“
All the Rage продължава традицията на театъра, който реагира мигновено на обществените събития. В спектакъла ще бъде включен и един от най-ярките примери за този подход – 30-минутната пиеса Maryland на Луси Къркууд. Текстът, написан само за два дни през 2021 г. като реакция на убийствата на Сара Еверард и Сабина Неса, първоначално е поставен в театър Royal Court, а по-късно е адаптиран и за телевизия.
Maryland е единственото произведение в програмата, което не е създадено специално за проекта. Включването му има за цел да подчертае връзката между различните проявления на насилието над жени и да покаже, че случаят с Епстийн и неговото обкръжение не е изолиран прецедент.
Авторите са насърчени да се ограничат до сцени или монолози с продължителност около пет минути. Според Ленкевич обаче, демократичният дух на проекта изключва строгата цедка. „Ако някой иска да окачи половинчасова пиеса на стената, може да го направи. Нямахме селекционен процес, защото за нас беше важно да няма никаква йерархия.“
Сред откликналите на инициативата е и драматургът Гурприйт Каур Бхати, която добре познава напрежението, което подобни намеси могат да предизвикат. Нейната пиеса „Behzti“ („Безчестие“), включваща сцена на изнасилване в сикхско място за поклонение, е свалена от сцена в Бирмингам през 2005 г., след като протестиращи обсаждат театъра.
Бхати участва със сцена, вдъхновена от класическия индийски филм от 70-те години Pakeezah. В него една куртизанка е принудена да танцува върху стъклата от разбития полилей, по който мъжете хвърлят монети. „Мисля, че написах текст за романтизирането на това, което в същността си е секс труд и контрол над жените“, коментира Бхати. „След това историята рязко се пренася в нашето съвремие и показва дребните прояви на сексуализация, с които се сблъскваме в ежедневието, като парчетата стъкло служат за метафора. Идеята е да преминем от голямата картина към детайлите.“
Друга авторка – Тимбърлейк Вертенбейкър – решава да оформи своя принос като въпрос.
„В епохата на социалните мрежи не задаваме достатъчно въпроси“, казва тя. „А способността да поставяш под въпрос нещата и никога да не си напълно сигурен е ценна дисциплина. Това е и същността на театъра – на сцената присъстват различни хора, които не говорят едно и също.“
Вертенбейкър, автор на театрални класики като Our Country’s Good, днес е на 75 години и смята, че многократно е виждала как вълни на феминистка енергия се появяват и след това изчезват.
„Струва ми се, че феминизмът от 70-те и 80-те никога не се е случвал. Цялата тази история се заличава. А женските гласове по света също се заличават.“
Тя си спомня разговори с ирански жени по време на протестите, избухнали след смъртта на Махса Амини през 2022 г., която почина след арест от т.нар. морална полиция за предполагаемо нарушаване на строгите правила за облекло.
„Те бяха изпълнени с надежда и вярваха, че това може да се окаже първата революция, истински водена от жени. И какво последва? Скоро след това вниманието беше изместено от война. Имаше един момент – вероятно около началото на събитията в Газа – в който осъзнаваш, че влиятелните мъже отново са в свои води. Всичко се върна към добре познатия им сценарий: войни, конфликти и геополитически битки. На всичкото отгоре в Белия дом се върна Тръмп, чието име е невъзможно да се отдели от темата за злоупотребата с власт.“
На пръв поглед кризата в Близкия изток изглежда няма нищо общо с престъпленията на един компрометиран финансист. Според участниците в проекта обаче тъкмо в това е смисълът на All the Rage – да улови универсалното зад конкретния казус и да покаже как шокиращи действия, подобни на тези на Епстийн или Уайнстийн, се отразяват върху всекидневието на жените по целия свят.
Какъв отпор обаче може да даде една театрална постановка?
„Не бих нарекла скромна инициатива нещо, което обединява над 80 автори“, отбелязва Бхати. „Театърът не е документален филм, нито новинарски репортаж. Въображението ражда истории, които отиват отвъд сухите факти и ни позволяват да съпреживяваме. А тъкмо тези емоции могат да събудят активизъм. Фактите избледняват, но човек никога не забравя как се е чувствал. Това обаче е бавен процес. Говорим за модели на поведение, вкоренявани с векове.“
Ленкевич споделя това мнение.
„Всяка от нас е преживяла нещо подобно – лично или чрез своя приятелка, близка или роднина. Това не е далечна тема. Затова е толкова важно да говорим и да споделяме, тъй като усещането за срам все още е твърде разпространено. Би било прекрасно, ако успеем по някакъв начин да го пречупим.“
Освен че инициира, ръководи и редактира проекта, Ленкевич ще участва и със собствено стихотворение, писмо и видеоматериал.
„Ще интервюирам много тийнейджъри“, посочва тя. „Това беше нещо, което силно исках да направя, защото ми се струва важно да покажем енергията на младите хора, преди някой да я е наранил, обезобразил или притъпил.“
И добавя:
„Това е колективен отговор. Не става дума за развяване на знамена и скандиране на лозунги. Става дума за събирането на гнева и превръщането му в нещо не непременно приятно, но красиво и дълбоко.“
&format=webp)
&format=webp)
&format=webp)
)
&format=webp)
&format=webp)
&format=webp)
,fit(1920:897)&format=webp)
,fit(140:94)&format=webp)
,fit(140:94)&format=webp)
,fit(140:94)&format=webp)
,fit(1920:897)&format=webp)
,fit(140:94)&format=webp)
,fit(140:94)&format=webp)
&format=webp)