Грижата за 700 котки изисква приблизително 612 килограма храна всяка седмица. Но това са само сухите гранули, които сами по себе си не осигуряват достатъчно балансирано хранене за едно животно. Освен тях са нужни и около 1000 консерви.

Следват приблизително 272 килограма пясък за котешка тоалетна. Необходими са още 60 ролки кухненска хартия за почистване на безбройните бъркотии, които неизбежно възникват. Към списъка се добавят около 34 литра препарат за пране и около 23 литра препарат за съдове, 200 големи чувала за боклук и 400 торби за кухненски отпадъци.

Това са числа, които Линеа Латанцио знае наизуст.

Като основателка и собственичка на най-големия приют за котки без клетки и без евтаназия в Калифорния, през последните 33 години тя е помогнала за грижата за над 44 000 котки. Отдала е живота си на тази кауза до такава степен, че е продала своя Mercedes 450SL от 1973 г., както и диамантения си годежен пръстен с двукаратов камък, за да осигури средства за животните, разказва The Guardian.

Мнозина вероятно биха я определили като луда, а самата тя едва ли би възразила. На пръв поглед Латанцио изглежда като въплъщение на стереотипа за „лудата дама с котките“. Самоопределяща се като мазохист, тя сякаш намира удоволствие в абсурда на собственото си ежедневие. Но именно тази „лудост“ привлича хората. Историята ѝ е вдъхновяваща за мнозина, а посетители от различни краища на света пътуват специално, за да видят приюта, който тя нарича The Cat House on the Kings.

Това вероятно би било най-големият кошмар на вицепрезидента на САЩ Джей Ди Ванс. Според него една от причините за упадъка на Демократическата партия в САЩ е, че тя се е превърнала в „куп бездетни коткарки с нещастен живот“. Ванс открито изразява опасенията си от общество, ръководено от жени, които не се вписват в традиционните представи за семейство и майчинство.

Днес Латанцио се грижи за около 700 котки и управлява този необичаен свят с твърда ръка и голяма доза състрадание. Животните разполагат с добри условия за живот, постоянен достъп до храна и безплатни ветеринарни грижи.

До известна степен САЩ не винаги могат да предложат същото на собствените си граждани, отбелязва The Guardian.

„Предпочитам да имам 700 котки, отколкото още един мъж“

Котките от векове се свързват с жените – както и с подозрението към онези от тях, които отказват да се подчиняват на обществените норми. Преди столетия котките били асоциирани с вещерството и постепенно се превърнали в символ на уж опасната и непокорна жена – често неомъжена и живееща сама. С течение на времето този образ не изчезва, а просто променя формата си.

Към края на XIX век жените, които посвещавали живота си на котките, все по-често били представяни като ексцентрични или психически нестабилни. Розали Гудман от Ню Йорк през 70-те години на XIX век може би е една от първите документирани „луди коткарки“. Наричана „Котешката Гудман“ от децата в квартала и описвана от пресата като „събирачка на котки“, тя била представяна като душевно болна. През 1872 г. The New York Times публикува статия, озаглавена Cats and Craziness, която започва със сравнение между стопаните на котки и „лунатиците“.

Този карикатурен образ се оказва изненадващо устойчив: жена на средна възраст, неомъжена, бездетна, представителка на средната класа, самотна, ексцентрична или озлобена. Някои я свързват веднага с Елинор Абърнати (жената с котките от The Simpsons). Други обаче са виждали нейни версии в ситкомите и поп културата много преди анимационния сериал.

Латанцио отговаря на част от клишетата. Тя има сива къдрава коса, слабост към тениските с котешки мотиви и няма деца. Но освен това е прям човек с чувство за хумор и склонност да говори без заобикалки. Дрезгавият ѝ глас едва смогва да изрази десетките мисли, които преминават през съзнанието ѝ всяка минута. Веднъж дори споделя, че би предпочела да има стотици котки, отколкото да допусне още един мъж в живота си.

Историята за това как Латанцио се превръща в „коткарка“ започва още в детството. Един Великден баща ѝ донася вкъщи заек. Животното остава част от семейството години наред, докато не започва да унищожава растенията в градината. Без да каже нищо на дъщеря си, майката на Латанцио подарява заека на едно от децата в класа ѝ. Отчаяна да разбере какво се е случило с любимеца ѝ, Латанцио разпитва съученичката си. Оказва се, че семейството е изяло животното.

От този момент тя осъзнава, че грижата за животните е нейното призвание. Майка ѝ може и да е проявила жестокост, но именно тази болезнена случка оформя бъдещата ѝ отдаденост към изоставените и нежелани животни.

По-късно идва и разводът. Преживяването е достатъчно травматизиращо, за да накара самотната жена да купи имот с площ от шест акра и впоследствие да се чуди защо изобщо го е направила. Именно тази земя по-късно се превръща в The Cat House on the Kings.

По думите на самата Латанцио именно множеството котки са били своеобразна защита срещу ново разочарование. „Докато бях необвързана, си казвах: никой мъж няма да иска жена със 700 котки, значи съм в безопасност. Направих го нарочно“, шегува се тя. Така, донякъде от инат, донякъде от разбито сърце и най-вече от любов към животните, се ражда приютът.

Историята на Латанцио лесно може да бъде сведена до добре познатия образ на „лудата коткарка“. Но този стереотип има много по-дълбоки исторически корени, отколкото предполага популярната култура.

Неприязънта към котките е неприязън към женската автономия

Кучетата са определяни като най-добрия приятел на човека. Историята на отношенията между хората и кучетата е добре позната. Съществува обаче друга връзка, която сякаш е изтрита от историческата памет – тази между жените и котките.

„Котките и жените споделят общо място в историята“, посочва пред The Guardian Ирина Фрасин, изследовател по антрозоология в Румънската академия в Букурещ. „Котките никога не са били напълно опитомени. Те са по-независими от кучетата и именно тази неподчиненост на човешкия контрол ги свързва с жените, които също дълго време са били възприемани като същества, които трябва да бъдат укротявани.“

В древността котките не са били обект на подозрение, а на почит. В китайската митология богинята Ли Шоу е покровителка на плодородието и водач на котките. Японската фигурка манеки-неко – котката с вдигнатата лапа – е символ на милосърдието и благополучието. В Древен Египет богинята Бастет олицетворява домашния уют, майчинството и плодородието, докато Сехмет – богинята с лъвска глава – е свързвана с войната, разрушението и лечението.

„Египетската религия е изпълнена с този дуализъм – меката, майчинска природа на жените е въплътена в Бастет, а защитническата и териториална страна – в Сехмет“, обяснява Фрасин.

През Средновековието образът на котката претърпява драматична промяна. В разгара на истерията около вещерството християнска Европа започва да преследва всички, възприемани като заплаха за установения ред – включително „непокорните“ жени и техните котки.

„Характеристиките, които някога са били почитани в древните общества, постепенно се превръщат в недостатъци в условията на патриархалния ред“, казва Фрасин. „Силните жени е трябвало да бъдат потискани.“

Според нея неприязънта към котките всъщност е неприязън към идеята за женската автономия.

Какво казва науката за връзката между жените и котките?

В този контекст образът на „лудата коткарка“ започва да изглежда по-малко като безобиден виц и повече като модерна версия на стари предразсъдъци. Въпреки това научните изследвания показват, че връзката между жените и котките не се корени единствено в историческите стереотипи.

Денис Търнър – швейцарски специалист по поведение на животните от Университета в Цюрих, който повече от четири десетилетия изучава отношенията между хората и котките – установява, че взаимодействието между тях често се различава в зависимост от пола. В едно от проучванията му котки са пуснати в стая с различни хора. Първоначално животните не показват предпочитание към мъже или жени. Когато обаче участниците са помолени да общуват с тях, започват да се открояват разлики.

„Мъжете са склонни да взаимодействат с котките, седнали на диван или стол, докато жените слизат на пода и общуват с тях на тяхното ниво. А котките харесват това“, обяснява Търнър. Според него жените също така говорят по-често на котките си, а животните от своя страна отвръщат с повече вокализации именно към тях.

Фрасин допълва, че и самите котешки общности са до голяма степен матриархални. Мъжките котки обикновено не участват в отглеждането на малките, докато женските изграждат сложни мрежи на взаимопомощ, в които се включват майки, лели и баби. Независимият характер на котките, необходимостта доверието им да бъде спечелено постепенно и липсата на безусловно подчинение са част от причините много жени да откриват близост в тези животни.

В друго свое изследване Търнър сравнява личностните характеристики на хората, които предпочитат кучета и котки. Според резултатите любителите на кучета се отличават с по-високи нива на общителност, жизненост и склонност към спазване на правилата. Хората, които предпочитат котки, показват по-високи нива на самостоятелност, абстрактно мислене и интелигентност.

През последното десетилетие обаче започва да се оформя и друг образ – този на „коткаря“. Един от най-разпознаваемите представители на тази нова вълна е Крис Пул, по-известен онлайн като Cat Man Chris. От 2013 г. той публикува съдържание, посветено на котките, но истинската му страст е свързана със спасяването им. Всеки ден Пул се грижи за шестте си домашни любимци, храни още няколко котки в двора си и обикаля района, за да се погрижи за бездомните колонии. Средно той осигурява храна на между 40 и 50 животни дневно.

„Да ги спасиш, да ги заведеш на сигурно място, да спечелиш доверието им, да ги върнеш към добро здраве и в крайна сметка да им намериш дом – това е невероятно чувство“, коментира той пред The Guardian.

Интересното е, че Пул не е усещал особена стигма заради любовта си към котките. Нито приятелите, нито семейството му са реагирали негативно на факта, че е превърнал тази част от живота си в публична кауза. Това рязко контрастира с отношението към жени като Латанцио, които често се оказват обект на подигравки и предположения за самота, психическа нестабилност или неспособност да изграждат човешки взаимоотношения.

Именно тук се крие разликата. „Лудата коткарка“ никога не е била просто шега за хора, които обичат животни. Тя е социален стереотип, насочен към жени, които живеят извън традиционните очаквания за брак, майчинство и подчинение. Жените и котките споделят не само обща история, но и сходна съдба – векове на неразбиране, подозрение и осъждане заради отказа да се впишат в предварително определени роли.

Извън стереотипа

Историята на Линеа Латанцио обаче не се подчинява изцяло на този сценарий. Въпреки разпространените представи тя не е самотна. Днес до нея е Дейвид Андерсън – мъж, когото познава още от тийнейджърските си години. Двамата са били част от един и същи клуб по гмуркане и са били съквартиранти по време на следването си. По-късно всеки от тях създава собствено семейство, но животът в крайна сметка отново ги събира.

По време на интервюто за The Guardian Андерсън стои тихо в кадър и изслушва всяка дума на Латанцио. Когато е попитан защо тя продължава да се грижи за стотици котки въпреки всички трудности, той отговаря вместо нея: „Линеа обича котките. Обича всичко в тях. Любимото ѝ нещо е да наблюдава как котка тича през тревата и се катери по дърво.“

„Това е нещо, което е важно за мен и ме кара да се усмихвам“, добавя Латанцио. „Когато вземеш котка, която е била на прага на смъртта, помогнеш ѝ да се възстанови и след това ѝ намериш дом, това стопля сърцето ти. Носи удовлетворение.“

Двамата живеят в къща срещу приюта. В задния им двор има японска градина, която са създали заедно, а компания им правят три котки – две на Андерсън и една на Латанцио. Бенгалската котка на Латанцио, както самата тя се шегува, „мрази целия свят“, но въпреки това заслужава шанс за добър живот.

На брега на река Кингс има пейка, която Латанцио нарича любимото си място. Там тя често сяда по залез слънце и наблюдава котките, които тичат по хълмовете, катерят се по дърветата, спят по покривите, играят и се карат помежду си. На тази пейка тя чува шума на реката, стъпките на животните и ехото на всичко, което е преживяла. А сред тези звуци остава и усещането за нещо, което е създала въпреки обществените очаквания – свят, в който независимостта не е недостатък, а форма на грижа.