Амазонската джунгла вече отделя повече въглерод, отколкото абсорбира. Кораловите рифове по света са в глобален упадък, а ключови океански течения в Атлантика са пред прага на колапс. Подобни заглавия редовно заливат медиите и създават усещането, че екосистемите не функционират ефективно. Но дали природата изобщо има „правилен“ начин на работа, или човекът просто проектира собствените си възприятия върху нея?

В статия за The Guardian Джон Дрейк – професор в Училището по екология „Одум“ към Университета на Джорджия – отбелязва, че коренът на проблема започва от езика, с който описваме околната среда. В публичното пространство масово е прието виждането, че горите съществуват, за да произвеждат кислород, влажните зони – за да пречистват водата, а пчелите – за да опрашват реколтите. Приписването на подобни роли обаче е подвеждащо. Амазония поглъща въглерод не с цел да стабилизира климата – тя просто съществува.

Учените определят откритието като „изключително тревожно“, тъй като сривът на системата би имал катастрофални ефекти за Европа, Африка и двете Америки

Атлантическите течения се доближават до критична точка с глобални последици

От „суперорганизми“ до екосистемни услуги 

За да се разбере тази дилема, е необходимо да се проследи как се е променила науката през последното столетие. През първата половина на XX век много еколози разглеждат горите или езерата като своеобразни „суперорганизми“ – сложни системи, които се развиват към едно перфектно, стабилно състояние на баланс. Днес съвременната екология напълно е изоставила тази идея. Природата не е организъм. Една гора не се възпроизвежда като единно цяло, няма ясно очертани граници и не е оформена от естествения отбор по начина, по който са живите организми. Тя е просто динамична, често хаотична съвкупност от взаимодействащи си видове.

Въпреки това, през 90-те години на миналия век учените и политиците правят завой в друга посока, създавайки концепцията за „екосистемните услуги“. За да убедят бизнеса и правителствата да пазят природата, еколозите започват да я описват с корпоративни термини. Горите са брандирани като „въглеродни резервоари“, а блатата – като „естествени филтриращи инсталации“. Природата получава цена, изчислена през икономическата стойност на услугите, които предоставя безплатно на човечеството.

Капанът на ценностните оценки

Проф. Дрейк обаче предупреждава, че точно тук се крие сериозен научен и философски капан. Популярните метафори, че Амазония е „белите дробове на планетата“, не са обективни научни факти:

Растенията просто усвояват въглерод, микроорганизмите разграждат материя, а животните разпространяват хранителни вещества. Всичко това са физични и биологични процеси, които науката описва неутрално. Твърдението, че една гора е предназначена да стабилизира глобалния климат, обаче представлява неусетно преминаване от чистото научно описание към субективна ценностна оценка. 

Тези съждения са изцяло антропоцентрични – те отразяват човешките нужди, комфорт и желания, а не някаква вродена цел на самата екосистема. Възможно е да се каже, че едно човешко сърце е „дефектно“, ако спре да изпомпва кръв, защото способността да изпомпва кръв е причината подобен орган да бъде запазен от естествения отбор. Но екосистемата няма еволюционна цел да поддържа хората живи. 

Прогнозите за рекордна интензивност предвещават екстремни метеорологични аномалии с потенциал да нанесат сериозни щети върху селското стопанство и световните пазари

Как завръщането на Ел Ниньо ще се отрази на глобалния климат и икономиката

Кога тогава една екосистема „се проваля“?

Екосистемите могат да бъдат обявени за „нефункциониращи“ единствено когато върху тях се прожектира конкретна задача и те спрат да я изпълняват, обяснява проф. Дрейк.

Ако едно общество управлява дадена влажна зона с идеята тя да пречиства отпадните му води, и нейният капацитет спадне, това е проблем за местната инфраструктура. Ако индустрията разчита на една гора като на склад за въглеродни кредити, нейното изсъхване е финансов и климатичен провал. Но този провал не е на самата природа – той е провал на човешките планове.

По-честен разговор за екологичната криза

Това философско разграничение изобщо не омаловажава опазването на околната среда. Напротив – екологичната криза е напълно реална. Проф. Дрейк обаче призовава за по-директен и честен език, когато говорим за нея.

Когато се заявява, че природата се „разпада“ или „боледува“, често се маскират конкретни икономически, политически и морални тревоги зад привидно обективен научен параван. Истинската причина за стремежа да се спасят океаните или горите не е, че те самите имат нужда от спасение, а че човечеството не може да оцелее без тях.

Екосистемите ще продължат да се променят, да се преструктурират радикално или дори да изчезват, както са го правили милиони години преди появата на човека. Голямото предизвикателство днес не е как да се „поправи“ природата, за да се върне към някакъв измислен баланс, а да се поеме съзнателна отговорност за света, който активно бива пренаписван чрез човешките цели.