Най-запомнящото се представление в първите дни на тазгодишното Биенале на танца във Венеция почти не съдържа танц.

Invisible на италианския хореограф Андреа Салустри е изграден около движението, но не това на човешкото тяло, а на светлината, въздуха, водата и звуковите вълни, като двамата с партньорката му Алис Ренде са като сенчести фигури, дирижиращи елементите на сцената.

Те предизвикват бури като Зевс и Посейдон – с проблясващи жилки от светлина, звуци на силен дъжд (всъщност малки капки и мехурчета, усилвани от мощни микрофони) и огромно количество дим, който накрая се превръща в въртящо се торнадо, разказва The Guardian.

Салустри, който спечели италианския конкурс за ново произведение за тазгодишното Биенале, е цирков артист и дипломиран философ, но и хореограф – определение, което е много по-широко от това на човек, който създава танцови постановки.

Междувременно тази година се навършват 20 години от създаването на специализирания танцов фестивал във Венеция (до 1999 г. танцът се разглежда като част от театралните или музикалните програми).

По време на дискусия по повод годишнина настоящият художествен директор Уейн Макгрегър се присъединява към четирима бивши директори, за да обсъдят целите си за събитието. Въпросът „Какво е танцът?“ продължава да се повдига като основна тема – „толкова обикновен, че все пак остава необходим“, казва хореографът Мари Шуинар.

Програмата включва и новият филм Life Lines, създаден от Макгрегър и режисьора Рави Дипрес, който събира архивни кадри от минали фестивали, показвайки, че спектърът на танца е огромен и разнообразен – от сравнително конвенционалното до театрално-бурното му изразяване.

Ясно е, че няма единна история на развитието на съвременния танц, а темата, избрана от Макгрегър за тазгодишния фестивал, е „Времето не съществува“.

Повлиян от физика Карло Ровели и теорията за квантовата гравитация, неговият поглед върху времето не е линеен и без съмнение в танца (както и в живота) ние постоянно пренасяме въплътеното си минало в настоящето.

Това е най-ясно видимо във Fampitaha, Fampita, Fampitàna ( „сравнение, предаване, съперничество“ на малагасийски – езикът на Мадагаскар, откъдето е хореографът му).

Това е произведение за живота в диаспората, което се занимава с понякога радостните, понякога болезнените спомени, свързващи ни с родния дом – особено спомени, съхранени в телата ни, в песните, историите и танцовите стъпки.

То е нежно представление, диалог между трима танцьори и великолепния китарист Жоел Рабесоло, което засяга дълбоките теми, после се потапя в себе си, отново се свързва с публиката и накрая заглъхва.

Южноафриканката Мамела Нямза е носителка на тазгодишната награда „Сребърен лъв“ за изключителен новоизгряващ артист (наградата „Златен лъв“ за цялостно творчество ще бъде връчена на австралийската аборигенска трупа „Бангара Денс Тиътър“ по-късно).

Творчеството на Нямза е пропито от политически активизъм, макар че политиката в нейното The Herd/Less, изпълнено на Биеналето, е от по-дискретния вид.

Ярко облечени персонажи пристигат на кокили от консервни кутии с ритмични крачки, изглеждайки като сплотена и единна група. От нея се открояват отделни личности, които поемат ролята на лидери, а промените в лоялността изглеждат по-скоро тайни, отколкото наложени със сила – традиционните символи на статус или контрол, включително копия и дървени тояги, са налице, но не се използват насилствено – и усещането къде е властта, се променя по фин начин.

По-пряк поглед към съвременния танц предлага Емануел Гат, израелският хореограф, който живее във Франция от близо 20 години.

Последната му творба, представена във Великобритания, беше на музика на Tears for Fears, а тази, озаглавена Five Days in the Sun, е по музика на Петата симфония на Малер. Но ако избираш, толкова епично музикално произведение (за съжаление, запис; кой може да си позволи оркестър на живо?, добавя The Guardian), въпросът е: какво ще направиш с нея?

На места танцът се храни от музиката, на други места е безчувствен към нея или напълно незаинтересован, небрежно преминавайки покрай някои от най-изтънчените моменти в късния романтизъм. Всичко това е умишлено – Гат е професионален музикант и е говорил и преди как не създава хореография по очевидния ритъм – но с каква цел?

Казват, че симфонията е повлияна както от сблъсъка на Малер със смъртта, така и от дълбоката любов към съпругата му – силни емоции, но голяма част от танца сякаш изглежда безжизнена, въпреки че хореографията е изобретателна, игрива, на моменти комична; конкретна и свободна. Изключителна е изпълнителката Анаис Ван Какенберге, която изпълва сцената, сякаш танцувайки с удоволствие от собствената си физика.

Акцент в Five Days in the Sun са костюмите в първата част – танцьорките са облечени в дълги, развяващи се рокли, а прозрачната тъкан в прасковен нюанс се вълнува при най-малкото движение. Това, с майсторското осветление (също проектирано от Гат), създава великолепна визуална драма.

Андреа Салустри не е единственият хореограф, който осъзнава, че силата на движението може да означава нещо повече от танцуващи тела, допълва The Guardian.

Биеналето на танца във Венеция продължава до 1 август.