След като певицата Росалия се обърна към мистицизма, а Ернесто Кастро – философът на испанското протестно движение 15-M – прие християнството, едва ли е изненадващо, че и науката започва да се увлича по Бога. Учени по света изследват теми като рая, прераждането и безсмъртието на душата. По-голямата част от научната общност обаче остава скептична и дори поставя под въпрос дали научният метод изобщо е подходящ за разглеждането на подобни въпроси.

Това течение сред учените набира популярност в интернет и в книжарниците. За да стигнат до извода, че съществуват дух, рай или божество, неговите представители се позовават на наблюдения върху различни явления. Някои са толкова фундаментални, колкото необикновеният преход от неживата материя към живите организми, който инженерите Мишел-Ив Болоре и Оливие Бонаси използват като аргумент за наличието на съзидателен разум в есето си Dios. La ciencia. Las pruebas („Бог. Науката. Доказателствата“, Funambulista, 2023). Книгата е продадена в над 250 000 екземпляра във Франция. Други примери са по-необичайни или по-слабо проучени – деца, които твърдят, че помнят минали животи, или т.нар. преживявания близо до смъртта. Това са интензивни състояния, за които някои хора разказват, след като са преживели животозастрашаващо събитие – например усещане, че напускат тялото си, преминават през тунел или виждат ярка светлина.

Изучаването на подобни явления не е нещо ново. Преживяванията близо до смъртта се проучват още от 70-те години на XX век, като сред пионерите в тази област е психиатърът Реймънд Муди. Преди десетилетия друг психиатър – Иън Стивънсън – документира предполагаеми спомени от предишни животи, които според него подкрепят идеята за прераждането. Днес обаче интересът преживява истински бум, вероятно свързан с по-широкото завръщане на духовността. Книгите по тези теми се множат, а авторите им често се превръщат в сензация в социалните мрежи след участия в подкасти. 

Не всички привърженици на тези идеи са фигури от периферията на науката. Сред тях има утвърдени изследователи като кардиолога Валентин Фустер, носител на наградата „Принц на Астурия“ за научни и технически изследвания. Той пише предговора към Ego y supraconciencia („Его и свръхсъзнание“, Planeta, 2025) на хирурга Мануел Санс Сегара, който има дългогодишна кариера в университетската болница „Белвитге“. Робърт У. Уилсън, удостоен с Нобелова награда за физика за откриването на космическото микровълново фоново лъчение, потвърдило теорията за Големия взрив, пък е автор на предговора към книгата на Болоре и Бонаси.

Разсекретени документи, изслушвания в Конгреса и натиск за повече прозрачност превръщат въпроса в легитимен политически дебат

Защо Вашингтон е обсебен от извънземните?

Един от предвестниците на този нов интерес е Proof of Heaven („Доказателство за рая“, 2012) на американския неврохирург Ибън Александър, който прекарва 15 години в медицинския факултет на Харвард. През ноември 2008 г. бактериален менингит го оставя в кома за една седмица. След като се събужда, той описва преживяване, което тълкува като истинско пътуване в отвъдното. Разказът му съдържа много от елементите, за които говорят и други пациенти – усещане за напускане на тялото и издигане над него, срещи със светли същества или починали близки и мигновен, но цялостен преглед на собствения живот. Всичко това е съпроводено от необикновено силно усещане за яснота, покой и любов.

Според Александър преживяното не може да бъде халюцинация като онези, предизвиквани от някои психоактивни вещества. Той изтъква, че състояние с подобна интензивност трудно би могло да възникне, докато ключови области на мозъка не функционират, както според него се е случило по време на комата. Освен това прави ясно разграничение между преживяването близо до смъртта – структурирано, трайно запечатано в паметта и способно да предизвика дългосрочни промени – и халюцинацията, която е хаотична, фрагментарна и оставя малко следи.

„Животът след смъртта е доказан по несъмнен начин от научна гледна точка. Просто някои хора не проявяват достатъчно интерес, за да се информират“, коментира ученият пред El País.

Други изследвания обаче оспорват тълкуването на тези преживявания като доказателство за съществуването на трансцендентна реалност. Сред тях е проучване, ръководено от невроучения Шарлот Марсиал от Университета в Лиеж и публикувано миналата година в Nature Reviews Neurology. Авторите предлагат модел, който обединява резултатите от десетилетия научна работа и обяснява преживяванията близо до смъртта като следствие от поредица невробиологични процеси в мозък, подложен на екстремен стрес. Фактори като недостиг на кислород, повишени нива на въглероден диоксид и промени в електрическата активност на мозъка могат да предизвикат свръхактивност на невроните и масивно освобождаване на невротрансмитери, способни да породят интензивни, последователни и емоционално дълбоки преживявания.

Отвъд конкретните експерименти има и по-фундаментален проблем при изучаването на преживяванията близо до смъртта и други трансцендентни явления – предполага се, че те протичат в нематериално измерение, извън пространството и времето. Това ги поставя отвъд обсега на инструментите, с които разполага науката. Научният метод се основава върху явления, които могат да бъдат наблюдавани, измервани и възпроизвеждани.

„Бихме могли да докажем, че тези хора са видели нещо, но не и че това нещо действително е било там“, обяснява пред El País философът Карлос Бланко, автор на Conciencia y mismidad („Съзнание и самост“, Dykinson, 2013). Фактът, че нещо не може да бъде наблюдавано, не означава непременно, че то не съществува, уточнява той. „Има ред на битието и ред на познанието – те не са едно и също.“

В някои области науката стига до изводи за ненаблюдаеми причини чрез косвени измервания. Такъв е случаят например с електроните, които не виждаме непосредствено, а установяваме чрез въздействието им, или с черните дупки, за чието съществуване съдим по начина, по който влияят върху околната материя и светлината. Съществува обаче фундаментална разлика, посочва философът на науката Оскар Тейшидо. Електроните и черните дупки не се наблюдават директно, но оставят измерими и последователни следи в материята. Съзнание, намиращо се извън пространство-времето, от своя страна не оставя никакви следи.

„То не само е ненаблюдаемо, но и се намира на друго равнище на съществуване“, отбелязва той.

Според Бланко някои от предполагаемите научни доказателства за съществуването на Бог всъщност представляват завръщане към стари философски аргументи. Разсъждението започва от наблюдаем резултат – Вселената има закони, ред и константи, толкова прецизно настроени, че изглеждат пригодени да позволят възникването на живот – и от него се върви назад към предполагаемата причина, Бог, както прави Тома Аквински. Но от следствието не може непременно да бъде изведена причината, подчертава Бланко. В логиката подобно разсъждение е известно като грешката на утвърждаването на следствието.

Един и същ резултат допуска различни обяснения, а самото наблюдение не позволява да се установи кое от тях е вярно. „Всичко може да е плод на случайността, Вселената просто да е такава и да е вечна или пък да съществуват други вселени – мултивселена. Бог, разбира се, е една възможна причина, но има и други. Как да решим коя е правилната, ако няма наблюдения или експерименти?“, пита той.

Докато традиционната религия някога обединяваше хората, днес дигиталната вяра се консумира в изолация, направлявана от технологични „богове“ с непрозрачни цели

Ужасно се страхувам: Накъде ни води дигиталната духовност?

Друга сериозна критика е свързана с експерименталната строгост и необходимостта от прилагане на достатъчно високи методологични стандарти. Според Тейшидо през последните години се наблюдава „интелектуално отстъпление“, при което се пренебрегват отдавна утвърдени принципи – избягване на пристрастията, недоверие към анекдотичните свидетелства и недопускане предварителните убеждения да влияят върху заключенията.

„Проблемът е, че не се прилагат достатъчно строги критерии. Когато подходът е взискателен, много от тези изследвания в крайна сметка се свеждат до три неща – невинни заблуди, умишлени грешки или обикновени митове“, коментира той.

От другата страна на спора е Алекс Гомес-Марин, старши изследовател в Института по невронауки и водещ учен към Испанския национален съвет за научни изследвания (CSIC). В книгата си La ciencia del último umbral („Науката за последния праг“, Temas de Hoy, 2025) той разказва за собственото си преживяване близо до смъртта. Според него хората, които поставят под съмнение експерименталната строгост на подобни изследвания, всъщност не са достатъчно запознати с тях.

„Такива експерти винаги твърдят от името на науката, че знаят, че това не е истина, когато в действителност не знаят. Така се създадоха множество пречки пред изследванията, а много хора, преживели подобни явления, бяха накарани да се чувстват глупави, луди и самотни. Това е ненаучно и неетично“, смята той.

На фона на този спор си струва да си припомним предговора, който Алберт Айнщайн пише през 1930 г. към Mental Radio („Ментално радио“) – книга на писателя Ъптън Синклер, посветена на телепатията. Бащата на теорията на относителността не приема експериментите на Синклер за доказани. Напротив, смята ги за нещо, което излиза извън границите на онова, което един естественик би определил като възможно. Но и не ги отхвърля. Айнщайн определя Синклер като прецизен наблюдател, в чиято „добросъвестност и надеждност не може да има съмнение“, и разсъждава, че дори резултатите да не се дължат на телепатия, а на някакво несъзнателно влияние на един ум върху друг, явлението пак би представлявало значителен интерес за психологията.

Нито лековерие, нито отхвърляне – а любопитство и научна строгост.