Предложението за допълнително облагане на банковите печалби не трябва да се разглежда само като приходна мярка в бюджета, а през ефекта му върху кредита, капитала, инвестициите и икономическия растеж.

Това е основното послание в изявление на управителя на Българската народна банка Димитър Радев, посветено на данъците, кредита и растежа.

Радев подчертава, че БНБ не заема страна в политическия дебат за бюджетните приоритети. Решенията за данъчната политика са от компетентността на правителството и Народното събрание. Централната банка обаче има основание да даде професионална оценка, когато предложена мярка може да засегне финансовите условия, кредитирането, устойчивостта на банковата система и връзката между фискалната политика и икономическия растеж.

В този контекст управителят на БНБ поставя под въпрос начина, по който се представя идеята за данък върху „свръхпечалбите“ на банките.

„По същество става дума за увеличение на данъчното облагане на банковата дейност. Определянето му като данък върху „свръхпечалбата“ не променя този факт“, посочва Радев.

Според него централният въпрос не е дали очакваният приход може да бъде изчислен счетоводно. Това е сравнително лесната част. По-важният въпрос е дали фискалният ефект компенсира възможните последици за финансовото посредничество и икономиката.

МФ защитава данъка „свръхпечалба“, икономисти предупреждават за удар по инвеститорите

Печалбата не е само доход, а капиталов ресурс

В изявлението си Радев обръща внимание, че банковата печалба е не само данъчна основа, но и основен вътрешен източник за формиране на капитал.

Капиталът определя способността на банките да поемат риск, да отпускат кредити и да абсорбират загуби при икономически шок. Затова БНБ изисква банките да натрупват капиталови буфери в добрите фази на икономическия цикъл – за да бъдат налични в лошите.

Като пример Радев посочва 2020 г., когато по време на пандемията БНБ предприе мерки за укрепване на капитала и ликвидността, а банките приложиха частен мораториум върху плащанията по кредити. Към септември същата година отсрочването обхваща кредити за над 9 млрд. лв.

Именно натрупаните буфери позволяват на банките да поемат временния натиск, докато домакинствата и предприятията получават време да преодолеят шока.

„Следователно текущата банкова печалба не е само доход, който може да бъде разпределен. Част от нея поддържа кредита и устойчивостта на системата при бъдещ шок“, посочва управителят на БНБ.

Проблемът с базата: 2020 – 2025 г. не са нормален период

Радев поставя под съмнение и механичния подход към определянето на „свръхпечалба“ чрез сравнение между печалбата през 2027 г. и историческа средна стойност за периода 2020 – 2025 г.

По думите му този период включва пандемия, необичайно ниски лихви, инфлационен и енергиен шок, както и последвала рязка промяна на лихвената среда. Началната 2020 г. е кризисна година със силно понижена банкова печалба. Затова включването ѝ в историческата средна може да представи част от нормалното възстановяване след кризата като „свръхпечалба“.

Освен това през същия период нарастват банковите баланси, кредитните портфейли и капиталът, а при отделни институции настъпват съществени структурни промени.

Това означава, че номиналната печалба през 2027 г. и средната номинална печалба през предходните шест години не са директно съпоставими.

По-високата абсолютна печалба може да съдържа икономическа рента, но може да отразява и нормална възвръщаемост върху по-голям капитал, по-голям баланс и поет допълнителен риск. Разграничаването между двете, според Радев, изисква икономически анализ, а не нормативно предположение.

МФ предлага промени в данъчните облекчения, ДДС, корпоративното облагане и местните данъци

Кой реално плаща данъка

Един от ключовите акценти в позицията на БНБ е, че формално данъкът се плаща от банките, но икономическата му тежест не остава непременно при тях.

Банките могат да реагират по няколко начина – чрез по-ниски дивиденти, което би имало най-ограничен макроикономически ефект, но и чрез промяна в цената на кредита, кредитните стандарти, депозитните условия или структурата на активите.

В този случай част от тежестта може да се прехвърли към клиентите.

За домакинствата това би означавало по-скъп или по-трудно достъпен кредит. За предприятията – по-висока цена на капитала. А именно тази цена определя кои инвестиционни проекти ще бъдат реализирани.

„Банките са каналът, през който финансовият ресурс достига до икономиката. Затова допълнителното облагане на банковото посредничество може в определена степен да оскъпи и използването му“, предупреждава Радев.

Според него този ефект не трябва да се предполага, а да бъде измерен – с оглед на конкуренцията, капиталовата позиция на отделните банки и фазата на кредитния цикъл.

Анкета на БНБ: Банките у нас очакват търсенето на жилищни кредити да остане силно

Предупреждението от унгарския модел

Радев използва и международен пример – Унгария, където извънредното облагане на банките е въведено като временна мярка, но впоследствие е продължавано и променяно паралелно с други намеси в кредитния пазар.

Той уточнява, че не би било коректно високата цена на кредита там да се обяснява само с един данък. Лихвите отразяват преди всичко паричните условия, инфлацията и рисковата премия.

Но комбинацията от политики е показателна: пазарното корпоративно финансиране остава скъпо, а държавата го компенсира чрез субсидирани кредитни програми.

Според управителя на БНБ България няма основание да следва такъв модел – първо да увеличава цената на финансовото посредничество, а след това да субсидира кредита с публичен ресурс.

Той поставя темата и в контекста на еврозоната. Членството дава възможност за по-ниска рискова премия, по-дълбока финансова интеграция и по-добри условия за частния сектор. Непредвидимите данъчни промени обаче внасят несигурност за инвеститорите и могат да повлияят на начина, по който общата парична политика се предава към икономиката.

Управителят на БНБ: Седем месеца след въвеждането на еврото вече може да се направи първата равносметка и тя е положителна

Ефект и върху държавния дълг

В изявлението си Радев посочва и втори канал на въздействие – ролята на банките като основни институционални инвеститори в държавни ценни книжа.

Същият банков баланс, който финансира домакинствата и предприятията, участва и във финансирането на държавата. При по-висока цена на капитала и по-ограничен ресурс банките могат да предпочетат нискорискови държавни експозиции пред частен кредит. Това би означавало, че бюджетният приход от данъка може да бъде съпроводен от по-слабо финансиране на частната икономика.

Ако банките, напротив, ограничат увеличаването на експозициите си към държавен дълг, ефектът може да се прояви в цената на държавното финансиране.

И в двата случая последиците имат значение, особено при значителна необходимост от ново дългово финансиране. Радев подчертава и времевото несъответствие: приходът от извънреден данък може да бъде еднократен, но по-високата лихва по дългосрочен държавен дълг се плаща през целия му матуритет.

Затова оценката на мярката трябва да включва не само приходите за бюджета, но и потенциалните разходи по финансирането му.

Брутният приход не е нетен фискален резултат

Според управителя на БНБ същата логика важи и за растежа.

Ако по-високото облагане доведе до по-скъп или по-селективен кредит, ефектът ще се прояви върху инвестициите и потреблението. По-ниската икономическа активност означава по-малка база за ДДС, корпоративни данъци, данъци върху доходите и социалноосигурителни приходи.

С други думи – брутният приход от данъка и нетният фискален резултат са различни величини.

Радев поставя въпроса в по-широка рамка: след присъединяването към еврозоната основният икономически въпрос пред България вече не е валутният режим, а ускоряването на инвестициите, производителността и реалната конвергенция.

Според него главният двигател на този процес трябва да бъде частният сектор. Това предполага предвидима данъчна среда, дисциплинирана фискална политика и финансов сектор, способен да насочва ресурс към продуктивни частни инвестиции.

Несъответствие между фискална и макропруденциална политика

Радев обръща внимание и на въпроса за последователността на политиките.

Макропруденциалната политика изисква банките да натрупват капиталови буфери при силна кредитна активност и висока рентабилност. Фискалната политика, чрез допълнителния данък, предлага изземване на част от ресурса, от който тези буфери се формират.

Двете политики имат различни цели, но общият им ефект върху капитала трябва да бъде оценен.

Това е особено важно на фона на отслабването на фискалните буфери, което ограничава пространството за реакция при бъдещ шок. Ако едновременно намаляват и фискалните, и банковите резерви, държавата ще има по-малко възможности да смекчи криза, а банките – по-малък капацитет да поддържат кредита.

Така икономиката би станала по-уязвима при неблагоприятно развитие.

Не въпрос на стабилност, а на общ икономически резултат

Радев изрично уточнява, че не драматизира дебата като въпрос за непосредствената финансова стабилност. Банковата система е добре капитализирана, ликвидна и рентабилна.

„Въпросът не е дали банковата система може да понесе допълнителния данък. Въпросът е дали мярката подобрява общия икономически резултат“, посочва той.

Затова преди окончателното решение според БНБ е необходима по-широка оценка на въздействието – върху капитала, кредита, лихвените условия, инвестициите, растежа, останалите данъчни приходи и цената на държавното финансиране.

Тази оценка трябва да включва базов и неблагоприятен сценарий и да отчита взаимодействието с макропруденциалната и паричната политика.

Финалният акцент в позицията на Радев е, че това не е аргумент в защита на банковите печалби, нито срещу правото на правителството да променя данъчната политика. Това е аргумент за начина, по който трябва да се вземат подобни решения.

„Вдигането на данъци има цена. Когато данъкът е върху финансовото посредничество, част от тази цена може да премине отвъд данъкоплатеца“, предупреждава управителят на БНБ.

Според него реалният въпрос не е само колко може да бъде събрано от банките през 2027 г., а каква ще бъде цената за кредита, инвестициите и растежа – и какъв ще бъде нетният резултат за публичните финанси, след като тази цена бъде отчетена.

Именно това, заключава Радев, е разликата между счетоводната сметка и макроикономическата политика.