Лазерите влизат в реален тест за пренос на енергия в Космоса
Американският стартъп Star Catcher ще изстреля прототип, който трябва да насочва лазерно захранване към друг сателит в орбита, докато инвеститори и технологични компании търсят решения за бъдещи космически центрове за данни
,fit(1001:538)&format=webp)
Google, SpaceX и редица технологични стартъпи вече обмислят следващата голяма стъпка в развитието на изкуствения интелект и облачната инфраструктура – центрове за данни в орбита. Проблемът е, че подобни системи ще се нуждаят от огромни количества енергия.
Американският стартъп Star Catcher смята, че има решение. Компанията от Джаксънвил, Флорида, разработва технология, която събира слънчева енергия в Космоса и я насочва с лазери към соларните панели на други сателити. Тази седмица тя се подготвя да изстреля прототип на системата си с ракета на SpaceX. Целта е за първи път да бъде предадена енергия чрез лазер между два свободно движещи се обекта в орбита. Ако тестът бъде успешен, той може да се превърне във важна стъпка към изграждането на енергийна инфраструктура в Космоса.
Идеята за производство на слънчева енергия извън Земята се появява още в научната фантастика през 40-те години, а НАСА я проучва през 70-те. Дълго време обаче високите разходи за изстрелване правят подобни проекти икономически непривлекателни. „Изстрелването на големи количества хардуер в орбита беше изключително скъпо, така че производството на енергия в Космоса и прехвърлянето ѝ другаде рядко имаше практическа логика“, обяснява пред WIRED Хание Фатахи от Института „Макс Планк“ за науката за светлината.
По-ниските цени за изстрелване постепенно променят тази сметка. „В Космоса няма електропреносна мрежа“, казва съоснователят и главен изпълнителен директор на Star Catcher Андрю Ръш. „Всеки в момента е като на самостоятелен къмпинг.“ Компанията иска да промени това чрез мрежа от сателити, които нарича „енергийни възли“.
Как ще работи системата?
Сателитите на Star Catcher трябва да изпълняват едновременно ролята на соларни електроцентрали и преносна мрежа. Те ще събират слънчева светлина чрез система от лещи и ще я преобразуват в дължини на вълната, които според компанията могат да доставят до 10 пъти повече енергия към соларните панели в сравнение с обикновената разсеяна светлина. След това енергията ще се насочва с лазерен лъч към сателит, който има нужда от допълнително захранване. На практика лазерът трябва да действа като безжичен електропровод.
За операторите това би означавало повече време за работа на сателитите и потенциално по-високи приходи. Икономическият ефект може да бъде особено важен в среда, в която изпращането на всеки килограм товар в орбита струва хиляди долари. Ако сателитите могат да разчитат на външен източник на енергия, те биха могли да носят по-малки батерии и да използват освободеното тегло за повече научни инструменти, комуникационно оборудване или, при бъдещи космически центрове за данни, повече графични процесори.
По-рано тази година Star Catcher обяви инвестиционен кръг за 65 млн. долара, а отделно получи 30 млн. долара от Космическите сили на САЩ. Стартъпът твърди, че има 40 писма за намерение от потенциални клиенти и 10 дългосрочни споразумения за покупка на енергия.
На същата мисия на SpaceX, с която ще бъде изстрелян прототипът на компанията, ще пътува и първият експеримент на Google, свързан с изграждането на център за данни в Космоса.
Това е още един знак, че интересът към орбиталната инфраструктура вече излиза отвъд концептуалния етап.
Прототипният сателит на Star Catcher носи името Protostar. Той е по-малка версия на системите, които компанията иска да разположи в бъдеще. Според Ръш целта е до края на десетилетието Star Catcher да предлага търговски услуги за доставка на енергия в орбита. Настоящата мисия ще бъде първият случай, в който всички компоненти на системата ще работят заедно в Космоса.
Protostar ще използва технология за проследяване, за да насочи лазерен лъч към малък CubeSat, който ще бъде изстрелян със същата ракета и постепенно ще се отдалечава. „Част от демонстрацията е да измерим колко енергия получава CubeSat-ът, докато се отдалечава от Protostar, и да сравним данните с нашите модели“, обяснява Ръш пред WIRED.
Компанията вече е тествала част от системите си в Космоса и е демонстрирала технология за проследяване на сателити. Миналата година Star Catcher постави рекорд при наземно предаване на енергия с лазер, подобрявайки предишен резултат на американската агенция DARPA. При теста компанията успява да достави над 1 киловат мощност до стандартни соларни панели, което е приблизително достатъчно за захранването на микровълнова фурна.
Демонстрацията показва, че технологията работи, но разликата между 1 киловат и енергията, нужна за телекомуникационен сателит или център за данни, е огромна. Самият Ръш определя сегашния етап като фазата на „пълзене“, преди технологията да започне да „ходи“ и след това да „тича“.
Лазери вече са тествани в Космоса и преди. През 2023 г. Военноморската изследователска лаборатория на САЩ провежда експеримент, при който космически лазер работи в продължение на 100 дни. Тогава излъчвателят и приемникът са част от една система, а разстоянието между тях е под 1,5 метра. Ефективността е едва 11%.
Според Фатахи това е само един от проблемите, които трябва да бъдат решени, преди технологията да стане икономически жизнеспособна. Сред основните предизвикателства са прецизното проследяване на движещи се сателити, отвеждането на топлината и способността на оборудването да работи години наред във вакуума на Космоса.
Изследователите проучват и други начини за предаване на слънчева енергия от Космоса. Учени от Caltech например вече са демонстрирали предаване на енергия към Земята чрез микровълни. Този подход може да пренася по-големи количества енергия, но има съществен недостатък: изисква огромни приемници. Лазерите, от своя страна, могат да бъдат насочени към много по-малки цели, което ги прави по-подходящи за сателити.
За Star Catcher залогът е по-голям от изграждането на още един тип сателит. Компанията вижда енергийната инфраструктура като липсващия слой, който може да направи сложните и мащабни космически индустрии икономически възможни.
„С разрастването на инфраструктурата в Космоса става по-изгодно там да изпращаме по-големи и по-способни индустриални системи“, казва Ръш. Според него ефектът от подобна мрежа може да бъде сравним с този на ракетите за многократна употреба: технология, която не просто подобрява отделна мисия, а променя икономиката на целия сектор.
&format=webp)
&format=webp)
&format=webp)
)
&format=webp)
&format=webp)
&format=webp)
,fit(1920:897)&format=webp)
,fit(140:94)&format=webp)
,fit(140:94)&format=webp)
,fit(140:94)&format=webp)
,fit(140:94)&format=webp)
,fit(140:94)&format=webp)
,fit(140:94)&format=webp)