Бен Бернанке - шеф на Федералния Резерв на САЩ - изглежда че ще повтори грешките, довели до десетгодишна банкова криза и икономически спад в Япония, започнали в началото на 90-те.

Сега в щатите икономиката се забавя, фондовите пазари се движат без посока, а спестяванията намаляват, коментира msn.com. Също така е точно време за пенсионирането на голямото поколение от след Втората световна война.

Японската криза, също като настоящата в САЩ, започва с необичаен бум на недвижимите имоти през 1987 г. Цената на земята в трите най-големи японски града се покачва с 44 на сто. Стойността им расте с още 12% през 1988 и 22% през 1989 г.

И както в САЩ, бумът на имотите бе подкрепян от евтините пари. Националната банка на Япония е намалила основната лихва до нива от Втората световна война от 2.5%, от 5% през 1984-1987 г. В същите тези години паричното предлагане е нараствало с над 10% на година.

И дори тези официални данни не хващат пълния размер на наводнението с евтини пари. Японските компании, включително банките, са имали възможност да продават облигации на европейския пазар с лихва от 1.5%. Тези кредити са били обръщани после в йени, като печалбата от суап-а намалява цената на парите до нула.

И както се случва с бума на имотите в САЩ, стандартите за кредитиране в Япония падат. При върха на цените банките редовно дават заеми за повече от 100% от стойността на собствеността. За да пазят ипотеките извън балансите си, банките са заемали пари чрез небанкови дружества.

Регулаторните органи са взели ваканция също. Министерството на финансите разрешава на компаниите да включат печалбите от имотите. До 1987 г. японските компании правят половината от финансовия си резултат от спекулативни инвестиции в имоти и фондовия пазар.

И както се очаква в тази среда японските акции се изкачват до висоти. Основния индекс Nikkei 225 удря 20 000 пункта през 1987 г., от 9 000 през 83 г., и продължава да расте. Той се удвоява през следващите 2 години.

И тогава Централната банка на Япония дърпа щепсела заради тревоги от нарастващата инфлация и страх, че цените на активите са излезли от контрол. Започвайки от декември 1989 г. Банката повишава лихвите три пъти за 12 месеца до 6 на сто. Също така председателят на банката започва да говори за надежди от постепенен спад от 20% на стойността на имотите в продължение на няколко години.

Но когато спекулативните настроения са достигнали такива висоти е трудно да ги охладиш постепенно. За девет месеца Nikkei пада с 48%. Средната цена на земята пада с 5% до средата на 1992 г., 14% до 1994 г. и 33% до 2000 г. И продължи да пада. Японският имотен пазар не намира дъно до 2006 г., след като стойностите са паднали със 70 на сто.

Преди това японското правителство и централната банка се паникьосват. Едно нещо е да изпуснеш въздуха от балон, съвсем друго е да разрушиш националния финансов сектор.

Защото банките са инвестирали значително в имотния и фондовия пазар, загубите от двата сектора довеждат до срив на здравето на банковата система. До ранната 1990 година, японските банки се затрудняват да наберат достатъчно капитал да срещнат минимума от 8% за резервите си.

Двете институции решават да се опитат да подкрепят тази кула от карти. През юни 1990 г. Министерството дава право на банките да продават „junk“ облигации, за да наберат средства. Част от парите, купили облигациите, идват от свързани с банките компании. В тези групи е било нормално банката да заема пари на клиентите на ниски лихви, и въпросните компании да връщат парите обратно на банката на малко по-висока цена. Това подкрепя балансите на банките и генерира печалби на другите членове на финансовата група.

Големите банки връщат услугата , подкрепяйки свързани финансови институции, които отдавна са минали точката на връщане от несъстоятелност. През 1994 г., примерно, Mitsubishi Bank първо отписва лихвите за пари, дължани от две принадлежащи и финансови компании - Diamond Mortgage и Diamond Factors, за да могат да продължат да работят. Година по-късно спасява двете фирми, като купува кредитите им на номинална стойност, а после ги продава на загуба за своя сметка.

Това не го прави само Mitsubishi. Министерството на финансите притиска всички големи банки да финансират закъсалите институции, често без лихва, или да купуват кредити по номиналната им стойност. През 1994 г. официалните данни показват лоши кредити при 21 от най-големите банки в размер на 136 млрд. долара. Ако се добавят и стойностите от дъщерните им компании обаче, числото достига 400 млрд. долара.

В края на краищата, цялото това прехвърляне на активи и счетоводни трикове не успява да издържи при крайната сметка. Дори опитът за спасение от 70 млрд. долара през 1999 г. не успява да отвърже примката. До 2000 г. вълна от 20 000 фалита залива японската икономика.

За фискалната година в края на март 2000 г. големите токийски банки продават 20 млрд. долара в акции на компании, които са подкрепяли, пращайки Nikkei надолу с още 35% за последните 9 месеца на 2000 г. Това връща пазара до дъната, ударени десет години по-рано.

Ще отнеме на имотния и фондовия пазар на Япония още 5 години да се възстановят. Финалният резултат бе повече от десетилетие бавен, или без никакъв ръст на икономиката и на цените на активите в страната.