Румънското градче с един развод за 300 години
Времето сякаш е спряло в живописното градче Биертан - едно от шестте саксонски селища в Трансилвания, обявени за световно културно наследство от ЮНЕСКО.
Карети, дърпани от коне, продължават да са част от ежедневния живот, както и срещите на местните жители на каменния площад, за да обменят стоките си. В центъра на селището се издига укрепена църква от XV век.
В прилежащите й терени се намира малка сграда със стая, която е малко по-голяма от стенен шкаф. Там в продължение на 300 години местният свещеник затварял двойките с брачни проблеми.
Смятало се, че като бъдат затворени там, ще могат да разрешат проблемите си и по този начин да избегнат затвора. Може да звучи като кошмар, но регистрите показват, че този „брачен затвор“ се оказал доста ефективен.
“Благодарение на тази сграда за 300-те години, в които в Биертан е имало свещеник, е регистриран само един развод“, казва Улф Зиглер, който е настоящият епископ на селището.
Споделено пространство
Днес малкият и тъмен затвор е превърнат в музей. Помещението има нисък таван и омазнени стени и в него едва се побират маса и стол, сандък и традиционно саксонско легло, което е доста малко.
Докато двойките опитвали да дадат втори шанс на брака си в малкото пространство, всичко трябвало да бъде споделено – от единствените възглавница и чаршаф до настолните игри. Лутеранството - религията на саксонците в Трансилвания, управлявало голяма част от аспектите на живота.
Макар че разводът бил разрешен при определени условия, например в случай на изневяра, предпочитало се двойките да опитат да спасят брака си. Така двойка, която обмисляла развод, посещавала доброволно епископа, който я затварял в брачния затвор, за да предотврати възможността мъжът и жената да поемат по различни пътища.
“Затворът бил инструмент за поддържане на обществото в стария християнски порядък“, казва Зигер. Той допълва, че мястото служело и за защита на жените и децата, които зависели от семейното единство, за да оцелеят.
Ако се стигнело до развод, съпругът трябвало да предостави на бившата си съпруга половината от доходите си, но ако мъжът се оженел отново и след това отново се стигнело до развод, втората съпруга нямала право на нищо.
Трудолюбиви заселници
През XII век саксонските заселници, идващи от райони, които днес принадлежат на Франция, Белгия, Люксембург и Германия, били поканени от унгарския крал Геза II да се установят в селските райони на Трансилвания и да я защитават от заплахите на татарските и османските нашественици, а също и за да развият икономиката в района.
Саксонците в Трансилвания били работливи занаятчии и Биертан се превърнал във важно търговско селище и културен център с население от 5000 души през 1510 г. Внушителната църква с деветте й укрепени кули е била централно място за първите саксонски заселници, сигурно и култово място.
Сградата е укрепена и от 11-метровите й стени могат да се наблюдават панорамни гледки към селото и полето, което го заобикаля. Днес много от местните жители обработват земята, като използват стари земеделски техники и изкарват прехраната си с продуктите си.
Така на съседните зелени хълмове можете да видите пастири, водещи стадата си на паша – сцена, която вероятно не се е променила много от няколко века насам.
Урок от миналото
В Биертан животът следва бавен ритъм. Но днес има по-малък икономически и религиозен натиск двойките с проблеми в брака си да останат заедно. „Причината да не се разделят вероятно не е била любов. Мотивът е бил да работят и да оцеляват“, казва Зиглер.
“Ако двойката трябвало да остане затворена за шест седмици, било много трудно да произведе достатъчно храна следващата година, така че била подложена на натиск да излезе и да продължи да работи заедно“, допълва той.
Зиглер смята, че идеята за „брачен затвор“ дава потенциално полезни уроци за всяко съвременно семейство. Той получил молби от двойки с проблеми във връзката си, които искали да използват затвора, за да спасят брака си.
“В съвременните семейства има все по-малко време за другите. По-егоистични сме, отколкото нашите предшественици. Страдаме от самота и поради това днес трябва да говорим повече, за да можем да открием кое е важно за нас и какво ни свързва“, отбелязва Зиглер.