Списание „Форбс“ започна нова рубрика „Когато бях на 25 г.“ Първият гост в нея е Уорън Бъфет.

Това е статия, написана от самия Бъфет, в която той си спомня младостта си и най-важното решение в живота си:

Бенджамин Греъм беше моят идол откакто прочетох книгата му „Интелигентният инвеститор“. Исках да отида в Columbia Business School, защото той преподаваше там. Когато се върнах в Омаха и започнах да продавам ценни книжа, не забравих за него. Между 1951 и 1954 година бях много досаден и му пишех непрекъснато за мои идеи. Така един ден той ми писа „Следващия път, когато идваш в Ню Йорк, ми се обади“. Така че аз отидох в Ню Йорк и той ми предложи работа в Graham-Newman Corp. Преместих се в Уайт Плейнс, Ню Йорк с жена ми Сузи, която беше бременна в 4-ия месец и с дъщеря ми. Всеки ден се качвах на метрото на Grand Central и отивах на работа.

Това беше работа за кратко. На следващата година, когато бях на 25 г. г-н Греъм ми каза, че възнамерява да се пенсионира. Всъщност той ми предложи да заема неговия пост. Щях да бъда младши партньор. Фондът беше малък – управляваше 6-7 млн. долара, но беше известен.

Това беше важно решение. Имах възможност да седна на стола на моя идол - аз дори кръстих първия си син Хауърд Греъм Бъфет (Хауърд е името на баща ми).

Обаче исках и да се върна в Омаха. Може би около месец ходех на работа всеки ден, мислейки си че трябва да кажа на г-н Греъм, че напуска, но ми беше много трудно.

Когато излязох от колежа имах 9800 долара. В края на 1956 г. вече имах 127 000 долара. Мислех да се върна в Омаха, да взема няколко курса в колежа и да чета – общо взето мислех да се оттегля. Пресметнах, че можем да живеем с 12 000 долара на година и моите спестявания щяха да покрият това.

Жена ми и децата ми се върнаха в Омаха преди мен. Аз се качих в колата и докато карах на Запад спирах по пътя, за да проверя някои компании, които ме интересуваха. Посетих Jeddo-Highland Coal Company в Пенсилвания, както и Kalamazoo Stove & Furnace Company в Мичиган, която беше в ликвидация. Исках да видя сградата й. Отидох до Делауеър, Охайо, за да видя Greif Bros. Cooperage. Нямах предварително уговорени срещи, но шефовете винаги ме приемаха и говореха с мен.

В Омаха наех къща за 175 долара на месец. Казах на жена ми „Бих искал да купя къща, но това е все едно един дърводелец да продаде инструментите си. Парите бяха моят капитал, моят инструмент.“

Нямах планове за партньорство и дори нямах работа. Но нямах притеснения, тъй като можех да се справям сам. Със сигурност не исках да продавам ценни книжа на други хора отново. Но по щастлива случайност, 7 души, сред които някои мои роднини ми казаха „Ти си продавал акции, искаме да ни посъветваш какво да правим с парите си.“ Аз казах „Няма да правя това, но ще основа фирма и ако искате, вие може да ме последвате.“ Така започнах заедно с тъста ми, със съквартиранта ми от колежа, неговата майка, леля ми Алис, сестра ми, зет ми и адвоката ми.

Когато решиха да се присъединят към моята нова фирма, 8-те отидохме на вечеря. Купих счетоводна книга за 49 цента, те носеха чековете. Раздадох им листове, на които бях написал правилата на партньорството.

Казах им готов съм да получавам награда, когато я заслужавам и съм готов да хвърляте яйца по мен, когато го заслужавам. Но имайте предвид, че ако сме надолу с 5%, а пазарът е надолу с 15%, тогава не заслужавам яйца, а награда.

Не търсех други хора, но се появяваха такива, които сами идваха и ми носеха чекове.

В Ню Йорк Graham-Newman беше в ликвидация. Когато един човек попитал Греъм какво да прави с парите си сега, той му казал „Има едно момче, което работеше за мен...“. Така този човек дойде до Омаха, до дома, в който аз живеех под наем. Аз бях на 25 г., изглеждах на 17 г., държах се като на 12 г.

Въпреки че тогава не знаех това, възрастта 25 г. за мен бе много важна и определяща. Промених живота си. Поставих основите на нещо, което по-късно щеше да се превърне в империята Berkshire Hathaway. Не бях уплашен. Вършех нещо, което харесвах и все още го върша.