Българският Северозапад е най-бедният регион в целия ЕС. Селищата там се обезлюдяват с невиждани темпове. Работа няма, а основното местно богатство - плодородната земя, носи печалби единствено на крупните арендатори.

В Бяла Слатина, едно задрямало градче в сърцето на Северозапада, навсякъде са разлепени обяви „Купуваме земя”. Земеделската площ е май единственият вид недвижима собственост, чиято цена се покачва напук на кризата.

Причината: суровата зима и рекордната лятна суша вдигат цените на храните в цял свят - България не прави изключение, пише Deutsche Welle.

Купувачите на земеделска земя са много, но са малко тези, които продават. Въпреки сиромашията, хората в селата на Северозапада държат да останат собственици на нивите си.

Арендаторите им дават около 30-35 лв. годишно за декар, което е все пак малка помощ. „Дават ни толкова, колкото са европейските субсидии за декар засята площ. И прибират всичко, което земята ражда”, недоволстват хората на опашката пред Общинската земеделска служба в Бяла Слатина.

Те са тук, за да извадят документи за нивите си, което става след мъчително ходене по всевъзможни служби на правосъдното и земеделското министерство. Хората нямат представа на какво се дължи този интерес към нивите им, но страхът, че може да им бъдат отнети заради един нов закон, ги кара да търпят ходенето по мъките.

Актът постановява, че ако в рамките на три години земите не бъдат регистрирани, общините ще получат правото да продадат „белите петна” в кадастъра. За целта ще бъдат организирани търгове, на които арендаторите ще имат предимство.

Селска сиромашия: Животът в едно българско село

Северозападът е прашен. Вятърът разнася частиците на скъпоценния льос, който прави местните ниви така плодородни. А иначе всичко изглежда като от филм за Латинска Америка - лъскавите джипове на арендаторите и търговците задминават със свистене каруците на местните, а по селските улици бродят възрастни хора, чието облекло изглежда така, сякаш е носено десетилетия наред.

„Ела да видиш в каква сиромашия живеем”, настоява възрастна жена от близкото до Бяла Слатина село Търнава. Къщата й няма баня, а примитивната дупка, наречена „тоалетна”, е насред градината.

За своите 40 години труд като шивачка тя получава 250 лв. пенсия, с които плаща тока, водата и телефона на двамата си внуци. Те работят в местния автосервиз, но надниците са толкова мизерни, че ги спасяват единствено парите на баба им.

Моми на село отдавна няма и затова „алкохолът заменя пола”, шегуват се двамата младежи. Майка им е една от стотината работнички в местната шивашка фабрика, която навремето е имала 20 пъти повече персонал, тъй като е снабдявала съветския пазар.

Носталгия по соца

И в градовете, и в селата на Северозападна България, а вероятно и не само там, хората не прикриват носталгията си по соцминалото. Изпитват я дори тези, които са се замогнали през двете десетилетия преход.

„По време на комунизма в село Търнава, освен селскостопанските сгради, са били построени и 22 обществени сгради. За 23-те години преход в селото не е построена нито една. Безработицата в селата е над 25 на сто, а има и много хора, които се срамуват да се регистрират на борсата и разчитат само на натуралното си стопанство.

Само ние, които се занимаваме с аграрно предприемачество, не сме бедни, но ние сме единици. Всеки ден при мен идват поне 5-6 души да ме молят за заем, за да си купят храна. Селото умира, при това скоротечно.

Броят на жителите е намалял с над една трета за последните две десетилетия. В това богато на плодородна земя село годишно умират средно 90 души, а се раждат не повече от 30 деца, и то благодарение на малцинствата”, разказва местният арендатор инж. Любен Чомашки.

Там времето сякаш е спряло

Той обработва близо 15 000 декара, засети с пшеница, ечемик, царевица и слънчоглед. „Въпреки жестоката суша не сме пред банкрут, защото цената на зърното в цял свят се вдигна. Но за разлика от колегите ми в Гърция и Испания, които получават по 60 евро субсидии на декар, аз получавам по 12.5 евро. Как можем да сме им конкуренция при това положение?

И още: в българското земеделие не се създават нови работни места. Нищо чудно тогава, че не можем да спрем бягството на младите от селата”, споделя Любен Чомашки.

"Нашите роми са работливи"

Ромите в Търнава се справят сравнително добре, разказва инж. Чомашки и обяснява на какво се дължи това: „Нашите роми не са крадливи. Точно обратното: те са дори много работливи. Но не се трудят в България - всички заминават за Гърция, Италия или Испания, а с припечелените там пари изкупуват къщите на починалите българи в Търнава”, разказва Чомашки.

Той обвинява управляващите, че нямат никаква смислена стратегия за развитието на селските райони: „В моето село все още няма пустеещи земи, но не знам дали това ще остане така и в бъдеще - при положение, че държавата не ни дава никакви съществени стимули.”