Ако за нас инфаструктурните проекти изглеждат абсолютното благо, за потъналата в криза Испания далеч не е така. Там напук- икономическата реалност напомня, че никак не е еднозначна и редовно дава примери за това, че големите инфраструктурни проекти носят не само ползи, но и вреди. И че понякога вредите са повече, пише АП.

Свръхстроителството на пътища, гари и летища в Испания зарази икономиката на страната като в истинска испанска болест.

В Испания например в момента има 49 държавни граждански летища, почти всички построени в последните 20 години. Площта в Испания е504 645 кв. км, като 10 000 кв. км от нея са заети от летища, тоест държавните летища са разположени средно на 100 км едно от друго. Освен тях има и частни летища.

Не е учудващо, че много от тях се оказаха напълно ненужни. И ако през 2011 г. от услугите на летището в Кордова са се възползвали 8 500 пасажери, то някои, като Сабадела в Каталония или Сон Бонета в Майорка, за цялата година не са дочакали и един пътник.

Тези летища са построени с държавни пари и загубите от експлоатацията им също се плащат от държавата. Може и да няма пътници, но персонал има. В началото на кризата AENA, испанската държавна компания, която управлява летищата, се опита да закрие 30 от тях, но се сблъска със синдикатите и не успя да закрие нито едно. Единственото, което постигна, е намаляване на работното време на 17 летища с по-малко от половин милион пътници на година.

Испанските летища неслучайно са пусти. Когато държавата с една ръка даваше, с другата ги лишаваше от клиентска база, развивайки скоростните жп-пътища. За последните няколко години, независимо от кризата, скоростните железопътни линии в страната достигнаха близо 3000 км, изпреварвайки Франция и Япония и отстъпвайки само на Китай.

Развитието на железопътните съобщения в страната струва средно 12 млн. евро на километър, но тъй като и те се управляват от държавна компания, никой не мисли за рентабилността. През 2005 г. испанското правителство обеща до 2020 г. да вложи в развитието на високоскоростни влакове 83 млрд. евро.

Големите градове на Испания отдавна са съединени, а остават още пари за усвояване, така че сега започнаха да пускат скоростни влакове и между регионалните центрове. Например на 1 януари 2011 г. заработи линията Толедо – Куенка – Албасете, градове с население 85, 55 и 170 хил. жители. След една година се установи, че линията ползват 16 пасажери дневно.

Сега испанското правителство се чуди какво да прави с губещата железопътна машина, също развита за последните 20 години. За миналата година железопътната мрежа донесе на страната 2.5 млрд. евро загуби, съвкупната задлъжнялост на сектора е 20 млрд. евро, а по 52 маршрута влаковете са запълнени на 15%. За съкращения не може да се говори, отново след намесата на синдикатите.

Освен това в Испания железопътните линии имат прекрасна алтернатива: отлична, развита мрежа от магистрали. Испания заема 52-о място в света по територия, а по дължина на магистралите е на първо място в Европа и четвърто в света.

Магистралните пътища в Испания са 15 000 км. Тук обаче частните компании участваха активно в строителството и загубите могат да се видят отчетливо. В момента 9 частни пътни компании едновременно са на ръба на фалита с дългове от 3.8 млрд. евро. Натовареността на магистралите се оказа два-три пъти по-ниска от планираната. Между Мадрид и Толедо например пътуват едва 11% от автомобилите, предвидени в бизнесплана.

Но начинът, по който бяха харчени парите на данъкоплатците, е по-малкият проблем. Основното е, че инфраструктурният фанатизъм на испанското правителство наду в икономката на страната строителен балон.

Всички тези пари за летища, магистрали и скоростни жп-линии, идваха под формата на данъци от сектори на икономиката, които се развиваха успешно без всякаква държавна подкрепа. А след това щедро се излизваха в строителството.

Когато се установи, че вече няма какво да се строи, компаниите в сектора просто нямаше къде да отидат. В последната предкризисна година – 2007 г., строителният сектор осигуряваше 16% от БВП на Испания. За сравнение в Германия и Франция, където търсенето на имоти също бе завишено, секторът осигуряваше 9% от БВП. От тези 16% десет се падаха на жилищното строителство, а шест- на инфраструктурното.

На 1000 испанци 64 бяха заети в строителството, докато за ЕС секторът осигуряваше средно 29 работни места на хиляда. Така че не е учудващо, че безработицата скочи от 8% през 2007 г. до над 25% през 2012 г.

В момента испанското правителство реже социалните си разходи безсмислено, предвид че всичко което се пести от качеството, се „изяжда“ от количеството получатели. Останали без държавна подкрепа строителните компании фалират. С тях намаляват приходите за държавата, а тя не успява да се разплати по кредитите за ненужните пътища и летища.

И всичко това, защото и най-добрите намерения могат да се окажат път към ада.