Както при много други богатства в Америка, семейната историята на фамилията Стро започва с имигрант – Бернхард Стро, който пристига в Детройт от Германия през 1850 г. със 150 долара и семейна рецепта за бира. Той продавал бирата си от врата на врата с ръчна количка. До 1890 синовете му Джулиъс и Бернхард Младши, вече доставят бира в района на Големите езера. Джулиъс успява да преведе фамилията през Сухия режим, като превръща семейната пивоварна във фабрика за сладолед и малцов сироп. През 80-те години на миналия Stroh пък е една от най-бързо развиващите се компании и третата най-голяма пивоварна империя в САЩ, като пред нея са само публичните гиганти Anheuser-Busch и Miller. Фамилията Стро притежавала целия си бизнес, състояние, което тогава Forbes оценява най-малко на 700 млн. долара. Ако съдим само по борсовия индекс S&P 500, днес състоянието на фамилията щеше да е около 9 млрд. долара.

За съжаление обаче днес Stroh като семеен бизнес или дори като обща компания на практика вече не съществуват. Компанията бе разпродадена на части. Тръстовете пък са дали и последните си пари на акционерите. Последният останал семеен юридически субект е полупразна офис сграда в Детройт. И докато достатъчно годините наред е имало достатъчно пари така че петото поколение на фамилията и днес се чувства достатъчно за шестото едва ли ще има пари.

“Решихме да излезем на национално ниво, без да разполагаме с бюджета за това”, казва с въздишка Грег Стро, пето поколение представител на фамилията и бивш служител на Stroh Brewery. “Това е като да отидеш с нож на престрелка. Нямахме никакви шансове.”

Семейната сага на фамилията Стро напомня за пореден път, че е много трудно да се създаде семеен бизнес, проектиран така че да трае вечно, но е шокиращо лесно за всеки наследник да го провали.

В първия век от историята на компанията биреният бизнес на фамилията Стро, базиран в Детройт, се разраства като следва основните правила: уважавай клиентите си; уважавай служителите си. Първото означавало предлагането на продукт на семейства от работническата класа в Средния запад на САЩ на цени като за работническата класа (фамилията разводнява ценната рецепта на Бернхард Стро, след като поради недостига на хмел и пшеница по време на Втората световна война американците свикват да пият по-слаба бира). Второто означавало да се отнасят с всеки служител като с почетен член на клана.

Джон Стро, който бил начело на компанията при сериозния ръст в продажбите й по времето на президента Айзенхауер, “бил известен с това, че се разхождал из завода и знаел по име всеки от работниците там”, си спомня неговият правнук Грег. “Служителите били готови да минават и през огъня за фамилията”, продажбите на компанията скачат в следвоенен Детройт от 500 000 кега през 1950 г. до 2.7 млн. кега през 1956 г.

Големите промени идват в началото на 80-те години. Джон Стро става председател на компанията през 1967 г. и предава контрола на племенника си, Питър, който става главен изпълнителен директор през 1980 г. Подобно на Джон, той имал планове за растеж, но не постепенно - той го прави с придобивания. През 1981 г. Стро купува базираната в Ню Йорк пивоварна F&M Schaefer. На следващата година се случва нещо, което членове на фамилията описват като “рибата, която поглъща кита”. Питър Стро залага семейния бизнес и срещу заем от 500 млн. долара, за да купи базираната в Милуоки Joseph Schlitz Brewing.

Изведнъж Stroh се оказва третата най-голяма пивоварна в САЩ, със седем завода и национална дистрибуция. На хартия синергията съществува. Forbes оценява компанията на 700 млн. долара през 1988 г., посочвайки Стро като притежатели на едно от най-големите семейни богатства в САЩ по това време поделяно общо между 30 роднини.

Вижте още: Рокфелер – как няколко германци станаха най-богатите хора в САЩ

Грандиозната визия на Питър Стро за създаването на процъфтяваща компания с национално покритие не се осъществява. Компанията до голяма степен „изпуска влака“ по отношение на най-голямата тенденция в индустрията от век - леката бира. Затрупана от дългове Stroh не може да си позволи да рекламира толкова, колкото най-големите си конкуренти Anheuser-Busch и Miller. След като не успява да предизвика търсене чрез маркетинг Stroh прибягва до цената, пускайки стек от 15-кена на цената на 12 и стек от 30-кена на цената на 24. И докато второто предложение има потенциал, то се оказва недостатъчно, за да компенсира свиващия се марж на печалба.

В същото време амбициозно семейство от Колорадо започва да навлиза на пазарите на Stroh. “Така се ражда конкуренцията между Stroh и Coors,” казва Скот Розек, който работи 12 години за Stroh. “По това време имаше четири големи пивоварни в индустрия, в която имаше място само за три.” До края на 80-те години Coors изпреварва Stroh като третата най-голяма пивоварна в страната.

През август 1989 г. Stroh Brewery Co. е в отстъпление. Компанията, която преди това се е отнасяла със служителите като с роднини уволнява 300 души, или една пета от административния си персонал.

На следващия месец Питър Стро, който умира през 2002 г., се съгласява да продаде семейния бизнес на Coors за 425 млн. долара. Coors обаче се отказва от сделката няколко месеца по-късно.

Отчаяният Питър Стро кани известният маркетингов специалист Хал Райни да придаде на марката Stroh по-луксозен вид и позиция на пазара. Компанията сменя логото си, вдига цените и спира предлагането на стековете от 15 и 30 кена. Това обаче се оказва възможно най-лошото решение. Продажбите на бирата от марката Stroh падат с над 40% за година.

Пазарният дял на Stroh's, както и този на придобитите от нея марки като Schaefer, Schlitz и Old Milwaukee, пада от 13% през 1983 г. до 7.6% през 1991 г. Дори и главният изпълнителен директор Питър Стро признава проблемите. “Преминаваме през много труден период,” споделя той пред Forbes през 1992 г. “Опитахме се да направим прекалено много.”

Въпреки това компанията се опитва да направи още повече. През 1996 г. Стро повтаря грешката и взема отново назаем 300 млн. долара за придобиването на изпитващата затруднения пивоварна G. Heileman. Сделката се оказва провал. Heileman имала заводи в градове като Сиатъл и Портланд, където Stroh нямала, но пък и липсвали силни марки.

Положението се влошава още повече. Питър Стро се опитал да диверсифицира бизнеса с инвестиции в биотехнологии и недвижими имоти в Детройт. И двете неща са далеч от компетенцията на фамилията и й носят милиони долари загуби. До 1998 г. братовчедът Джон Стро Трети поема управлението на Stroh Cos., пивоварната майка. Компанията била започнала да произвежда бира за други пивоварни, между които и Sam Adams, за да компенсира падащите си продажби. Stroh обаче получава смъртноносен удар през 1998 г. когато губи договор с Pabst.

До 1999 г. във фамилията вече се притесняват дали ще могат да плащат лихвите по натрупаните си задължения. Така завещаното от Бернхард Стро е разпродадено на парче: Miller Brewing, купува марките Henry Weinhard’s и Mickeys, докато Pabst купува останалите марки собственост на Stroh’s, както и завода в близост Алънтаун, Пенсилвания, на цена от около 350 млн. долара. Около 250 млн. долара от тях са използвани за изплащането на дълга натрупан за придобиването на Heileman. Част от останалите 100 млн. долара са прехвърлени в във фонд за изплащане на пенсиите на служителите. Останалите пък отиват във фонд на фамилията, които издава чекове до 2008 г., когато е напълно изчерпван.

Вижте още: Бивш алкохолик е най-новият щатски милиардер

Поколения наред да растеш в семейство Стро е означавало да живееш комфортно. “Животът с баща ми бе като в златен балон,” казва Франсес Стро, чиито баща Ерик напуска компанията след спор с брат си през 1985 г. Творец по природа Ерик харчи милиони закупувайки стотици антики пълнейки къщата в която израства Франсес. Спестяванията не бяха приоритет, казва тя.

Защо и да са приоритет, след като чековете продължавали да идват? През 80-те години седемте членове на четвъртото поколение получавали по 800 000 долара на година. (Други около 20 акционери от третото и петото поколение са получили различни суми.) Това давало възможност на няколко семейства от фамилията Стро да живеят във внушителни имения, да ползват лични прислужници, готвачи, да членуват в кънтри клубове, да пращат децата си в скъпи училища без да им се налага да работят. “Много хора живееха на гърба на семейния бизнес,” казва Грег Стро, който в момента е на 47.

Както се случва при много семейства, които имат повече пари, отколкото посока в живота, идват наркотиците и алкохола. Франсес Стро е изключена от реномираното й училище, за употреба на алкохол. Тримата й братя също са изгонени от различни училища.

Един от братята им се разминава за малко със затвора за продажба на наркотици докато е бил студент през 80-те години. Родителите му го принуждават да се запише в армията като примерното му поведение там му помага да избегне затвора. Демоните на пристрастеността обаче се проявяват отново две десетилетия по-късно през 2003 г., когато той пада от балкона на хотелската си стая в Тексас и умира, след като възелът направен от него от два чаршафа не издържа.

През годините във фамилията е имало и други трагични случаи. Ник Стро, четвърто поколение член на фамилията, който работел като журналист на свободна практика в Африка, е убит с тояги от войници в Уганда през 1971 г., след като разследва информация за кланета в армията. Братът на Питър Гари Стро Младши, който ръководел подразделението за производство на сладолед на Stroh, остава инвалид след като пада от кон във фермата си през 1982 г. и т.н.

Ерик Стро е засегнато особено много. Налага се първата му съпруга да му дава пари назаем, за да свързва двата края. През 2009 г. няколко месеца след като чековете спират за винаги, Ерик, който е диабетик и с наднормено тегло умира. По-голяма част от това, което оставя отива в тръстове за изплащане на задължения към двете му бивши съпруги (втората от тях е била съученичка на дъщеря му Франсес).

Франсес и двамата и живи братя наследяват по 400 000 долара. Тя също така наследява колекцията на баща й от антики, някои от които се оказват фалшификати, а други стрували съвсем малко от това, което баща й бил платил за тях.