Д-р Джоел Салинас бил в медицински университет, когато видял за първи път умиращ човек.

„Някой му правеше компресии и докато това се случваше, усешах компресиите върху гърдите си, сякаш се случваха на моето тяло. Докато той умираше, усетих това потъване в безкрайността... След това изтичах до тоалетната и повърнах“, разказва Салинас пред CNN.

Неврологът от болница Massachusetts General Hospital страда от огледална тактилна синестезия - неврологично заболяване, което засяга двама на всеки 100 души. То го кара да усеща емоционалните и физическите усещания на другите хора.

„Това като цяло е повреда в мозъка ми, при която усещам физически върху тялото си това, което чувстват други хора. Например, ако се борите за глътка въздух, и аз усещам сякаш се боря за глътка въздух. Ако имате пристъп на паника и аз усещам, че имам пристъп на паника“, обяснява Салинас.

Той смята заболяването си за висша форма на емпатия. Частите на мозъка ми, които са свързани с „огледалните“ чувства на другите, са по-големи и по-активни, отколкото при хора, които нямат това заболяване, казва той. Първият случай на огледална тактилна синестезия е установен през 2005 г.

Докато растял, Салинас винаги е усещал, че е малко по-различен. „Спомням си, че гледах анимационни филми като дете, гледах Уили Койота и всеки път, когато го блъскаше камион, усещах, че ме блъска камион. Дори в гимназията виждах много боеве и беше тежко“, разказва Салинас.

Едва в първата година от обучението си по медицина обаче той научил за синестезията. По-късно бил изследван за огледална тактилна синестезия и било потвърдено, че я има.

„Докато растях, винаги бях мотивиран да помогна за облекчаването на страдание. Не само защото това помагаше да хората, а защото помагаше на мен. Огледалната тактилна синестезия беше това, което ме насочи към медицината, и ми помогна да се формирам като лекар“, споделя Салинас.

Не всички хора със заболяването обаче са успели да го насочат в толкова позитивна посока. „Мисля, че съм късметлия“, казва Салинас. „Има една жена с огледална тактилна синестезия, която на практика се е превърнала в отшелник, защото избягва всички хора... Други хора със заболяването трябва да бъдат изолирани за дълго време, за да избегнат тези преживявания, а това може да е съкрушително“, разказва Салинас.

Неотдавна той бил в болницата и бил повикан да консултира жена с церебрална парализа, която не можела да говори. Тя имала агресивно поведение към сестрата и Салинас бил помолен да препоръча лекарство, за да се успокои.

„Влязох в стаята й и усетих огледални емоции върху собственото си тяло... повдигането и свиването на гърдите, те се движеха по-бързо от моите гърди..., и усещането, че раменните ми мускули се активират и свиват нагоре и надолу. От клинична гледна точка за мен това означава, че тя изпитва затруднения да диша“, разказва Салинас.

Той препоръчал образна диагностика, при която било открито, че жената има съсиреци на кръвта в белите дробове.

Салинас описва преживяванията си в книга: „Огледално докосване: Бележки от лекар, който усеща болката ви“.

„Смятам, че емпатията е от основно значение, за да можете да се грижите за пациентите си. Тъй като съм част от тази болка и страдание, пациентите не чувстват по-малко сами..., това означава много в медицината“, споделя Салинас.