Глобалната енергийна политика винаги се е определяла от "жаждата" за петрол, както и от необходимостта да бъдат осигурени доставките, да се попречи на "врага" да сложи ръка върху находищата и, ако е възможно, цялата верига да се монополизира.

Тези фактори оформят лицето на петролната индустрия през по-голямата част от XX и началото на XXI век, пише The Economist.

И тъй като петролът и природният газ не се намират навсякъде, те трябва да бъдат разпределяни, а от това се възползват група от привилегировани производители, действащи на олигополен принцип.

Държавите-потребители, от своя страна, често попадат в ситуации, които им напомнят, че липсата на природни ресурси ги прави уязвими. Точно по тази причина от арабското петролно ембарго от 1973 г. насам всеки американски президент е поставял като свой приоритет сигурността на петролните доставки, защитата на стратегическите интереси в Близкия изток, включително и с употребата на сила - всичко това в името на стабилното предлагане на петролния пазар.

Тази теория на "дефицитните" енергийни суровини обаче може би върви към своя край, прогнозира изданието. Налице са три основни аргумента, които подкрепят тази теза, като първият от тях е шистовата революция в САЩ. Тя превърна страната в най-големия световен производител на петрол и газ.

След устойчивата тенденция на спад в добивите, която започна през 70-те години, сега Америка отново може да разчита на собствените си възможности. Към края на миналата година добивът на петрол достига 10 милиона барела дневно.

Най-голямата световна икономика разчита все по-малко на външните си доставчици, което пък й помогна да се отърси от дългогодишната си "параноя" по отношение на сигурността на доставките. Освен това новата й роля повиши предлагането в световен мащаб и оказа натиск върху цените, което пък се отрази позитивно на всички потребители.

Втората голяма промяна се случва в Китай - страната се опитва да трансформира енергоемката си икономика в такава, базирана на услугите и вътрешното търсене. През последните години Поднебесната империя успя драстично да намали консумацията на въглища и изкопаеми горива и то без да "задушава" икономическия си растеж.

Пекин влага и огромни усилия в разработването на възобновяеми енергийни източници в опит да реши проблемите си със замърсяването на въздуха в големите градове.

Страната може да се похвали с най-мащабната програма за развитие на електрическата мобилност, а държавното планиране и щедрите субсидии оказват много сериозна подкрепа на тази индустрия. Така че китайската енергийна трансформация е също толкова впечатляваща, колкото и американската.

Третият фактор представлява комбинация от първите два и е с доста по-дългосрочен фокус - необходимостта да се създаде устойчива енергийна система с много по-ниски въглеродни емисии, която да противодейства на климатичните промени. Парижкото споразумение от 2015 г. беше ключова стъпка в тази посока, но дългият път, който трябва да бъде извървян, тепърва предстои.

Предвиждат се инвестиции в размер на трилиони долари в сферата на слънчевата и вятърната енергия, батериите, електроразпределителните мрежи и експерименталните енергоизточници.

Тази глобална енергийна реформа стартира нова надпревара за контрола върху съвременните технологии и редките метали и минерали, небходими за производството на "хардуера на бъдещето" в сферата на енергетиката. В същото време тя очертава и външнополитическите измерения на т. нар. "нов енергиен ред" - американската самодостатъчност и китайското самоограничение.

В групата на евентуалните губещи се нареждат държави като Русия и Саудитска Арабия, които до този момент така и не успяха да диверсифицират икономиките си и продължават да разчитат на историческата си доминация на енергийния пазар, обусловена от природните им дадености, пише още в анализа на The Economist.

Но въпреки това те успяха сравнително успешно да се справят със свиването на добивите като противодействие на спада в цените на световните пазари и се обърнаха към Китай. Пекин вече играе ролята не само на основен консуматор, но и на ключов инвеститор в редица енергийни проекти.

Геополитическите измерения на енергийната реформа може да се окажат по-сложни от очакваното. Поддръжниците на "чистата енергия" смятат, че тя има шанса да превърне света в едно по-предвидимо и по-стабилно място.

Съвместните усилия на държавите за намаляване на вредните емисии ще доведат до споделяне на технологии, а енергийният пазар ще се "демократизира". На много места по света, включително и в най-бедните региони на Африка, започват да се появяват мини-централи и соларни панели по покривите на къщите.

Според експертите това е мощен инструмент за борба с енергийната бедност. Дейвид Крикеманс от Университета в Антверп е един от хората, които вярват, че тази трансформация няма да създаде нови енергийни суперсили, а по-скоро ще децентрализира енергийните системи и ще прехвърли част от влиянието, взимайки го от ръцете на правителствата и прехвърляйки го към регионите.

В същото време обаче новите енергийни реалности могат да предизвикат и известни политически търкания и конфликтни ситуации. Пред сериозно предизвикателство ще бъдат изправени държавите, чиито икономики все още разчитат основно на износа на изкопаеми горива.

И докато при традиционните енергийни системи от миналото най-сериозните ограничения бяха свързани с находищата и възможността за добив, то при мрежите на бъдещето основният проблем ще бъде диверсификацията. Част от него, разбира се, се решава от международния енергиен пазар, но той, сам по себе си, също може да стане причина за конфликти.

Електрифицирането на икономиките поставя необходимост и от повишаване на качеството и мащаба на разпределителните мрежи, които трябва да поемат допълнителното натоварване и нарастващия обем от обработвани данни. Тази тенденция също поставя на дневен ред нови проблеми и рискове.

Политиката на тръбопроводите може би ще отстъпи място на политиката на мрежите. Световната надпревара, в крайна сметка, ще бъде сведена до това кой може да произведе най-големи количества възобновяема енергия и кой разполага с най-модерната технология за тази цел.

"Започваме да вървим по пътя на възобновяемите енергийни източници, от които няма връщане. Тези, които не успеят да осъществят този преход към зелената енергия, ще бъдат големите губещи", смята еврокомисарят по енергетиката и климата Мигел Ариас Канете.

Европейският съюз преследва собствени цели за пълна "декарбонизация" на енергийните системи до 2050 г. Европа разполага и с необходимите пазарни структури, а това я поставя в силна позиция. Китай също демонстрира воля за развитие в тази посока и оказва много сериозна подкрепа на компаниите, които работят в енергийната сфера.

Колкото до енергийната политика на САЩ, фокусирана върху собствените петролни добиви и намаляването на външните зависимости, някои анализатори са на мнение, че тя може да бъде и нож с две остриета. Америка е дала на света голяма част от изобретенията в сферата на енергийната ефективност и възобновяемите източници.

Шистовата революция отвъд Океана отключи потенциал за производство на електроенергия с природен газ, който е много по-чиста алтернатива на въглищата.

Поставяйки ударението върху добива на петрол и газ обаче, Съединените щати могат да изостанат в разработките на алтернативни енергийни източници и да попаднат в капана на друга зависимост - тази от изкопаемите горива.