Когато преди 41 години се появява на екран за първи път, Амадеус получава вълна от възторжени отзиви. Историческа драма, фокусирана върху съперничеството между двама композитори – Волфганг Амадеус Моцарт и Антонио Салиери. Лентата печели осем награди Оскар, включително за най-добър филм.

Милош Форман взема приза за най-добър режисьор, Питър Шaфър – за най-добър адаптиран сценарий, а и двамата главни актьори са номинирани: Ф. Мъри Ейбрахам, който играе Салиери, побеждава Том Хълс, изпълнил ролята на Моцарт.

Но в следващите години се появява обратна реакция заради, според някои, безбройните исторически неточности във Амадеус.

В статия на The Guardian се казва:

„Шегите с пърдене не могат да скрият колко абсурдно грешен е този филм“, а BBC коментира:

„Филмът си играе безсрамно свободно с историческите факти“.

Критиците отбелязват, че Салиери съвсем не е бил благочестив ерген (както свидетелстват съпругата му, осемте му деца и любовницата му), а и е странно да се говори за „омразно съперничество“, след като истинският Моцарт поверява музикалното образование на собствения си син именно на Салиери.

Що се отнася до неприличния хумор на Моцарт – тази дръзка безцеремонност всъщност е била обичайна за средната класа във Виена. И най-неприемливо според историците – световноизвестният Моцарт не е бил погребан в безименен гроб за бедняци.

Но този вид дребнаво заяждане може би пропуска същността. Целта на Форман с Амадеус изглежда е била коренно различна от тази на типичния биографичен филм. Вместо това той използва фикционализирана версия на епичното съперничество между двама музикални гении като алегория на определящото глобално съперничество в средата и края на XX век.

„Казано просто, филмът може да си е позволил исторически волности с 1784 г., защото истинската му фиксация е била 1984 г.“, пише кинокритикът Том Джудри в статия за BBC.

„Извинете, господа милиардери - няма спасение“ – един драматург за безполезността на бункерите при апокалипсис

Филмът започва във Виена през 1823 г. Старият придворен композитор Салиери крещи зад заключена врата, че е убил Моцарт, след което прерязва гърлото си. Няколко дни по-късно, докато се възстановява в лудница, при него идва свещеник, за да изслуша изповедта му.

Салиери разказва, че като момче дал обет за целомъдрие на Бог в израз на благодарност, задето, както той вижда, е „осигурил“ провиденческата смърт на баща му, за да освободи пътя му към музикалното развитие.

Прескачаме няколко години. Салиери вече е уважаван композитор в двора на Йозеф II и с нетърпение очаква да се срещне с музикалния гений Моцарт. Това нетърпение обаче се превръща в отвращение, когато го вижда на живо - похотлив вулгарен човек с пронизителен кикот.

Убеден, че Бог иска да се подиграе на собствената му посредственост, Салиери хвърля разпятие в огъня и се заклева да отмъсти. Когато бащата на Моцарт умира, Салиери вижда възможност за зловещ план: да убеди Моцарт, че духът на баща му му е поръчал реквием, а после да го убие и да представи шедьовъра за свой.

Моцарт, трескав и пиян, умира, оставяйки Салиери потънал в горчивина и обречен на забрава.

Той е подиграван заради мнението си за технологиите. Времето показа, че е бил прав

Триумфът на режисьора

Роденият в Чехия Милош Форман е бил водеща фигура в чехословашкото движение „Нова вълна“ в киното през 60-те години, достигайки връх с филма си от 1967 г. Балът на пожарникарите, който сатиризира абсурдната неефективност на източноевропейския комунизъм.

Лентата първоначално била приета топло в реформистката атмосфера на Пражката пролет, но когато съветските танкове влезли в Прага на следващата година и страната била включена в Източния блок, Форман, заклеймен като „предател“ от държавата, бил принуден да избяга на Запад и намерил убежище в САЩ.

Почти всички негови филми оттам нататък носят отблясъци на противопоставяне на съветския тип цензура, ограничения и концентрирана власт.

Първият му успех в САЩ – Полет над кукувиче гнездо (1975 г.) – показва психиатрично отделение, което под прикритието на „грижа“ налага жестокост и контрол над пациентите.

Публиката едва ли се е нуждаела от много въображение, за да види в болницата един вид гулаг, а в сестра Ратчид – въплъщение на съветския бюрократ, опиянен от власт.

По същия начин Народът срещу Лари Флинт (1996 г.) изобразява основателя на списание Hustler, който се изправя срещу цензурата с цената на затвор, принудително лечение в психиатрия и дори парализа след атентат.

Съветската алегория лесно се прилага и към Амадеус.

Може би Форман е бил по-малко загрижен за стриктното придържане към биографични факти и повече за това да представи Моцарт като обкръжен, но екстатичен гений, който, зависим от покровители, е задушен и накрая смазан от репресивния държавен апарат, посочва кинокритикът Джудри.

Йозеф II, абсолютният владетел на Хабсбургската монархия, е заобиколен от група пуритански ласкатели, които подкопават постиженията на Моцарт и петнят името му.

Но Форман показва, че Моцарт ще има последната дума. През 1823 г. мелодиите на Салиери, вдъхновени от държавата, вече са забравени, докато само няколко такта на Моцарт веднага носят радост на публиката.

„В ръцете на Форман, Хабсбургската империя носи белезите на съветската власт. Маскарадните балове с техния объркващ вихър от маскирани лица създават усещане за объркване и параноя, които са характерни за съветската система.

Нежеланият слуга-шпионин на Салиери изпълнява тайно наблюдение, което е намек за КГБ – структура с хиляди агенти, проникнали в личния живот на художници и дисиденти“, посочва още Джудри.

Междувременно, еретическото изгаряне на кръста от Салиери и неговата война с Бога напомнят идеологическата борба между християнския светоглед и съветския дух.

След като майката на Ейбрахам – набожна италианка – видяла сцената с изгарянето на кръста, тя толкова упорито карала сина си да се разкае, че той излъгал – според думите му пред BBC:

„Казах ѝ: ‘Мамо, това беше статист – някой друг го хвърли!’“

Престъпниците се боят от истината: Как мафиотски бос бе осъден за заплаха срещу писател

След това идва и масовият гроб, в който е захвърлен трупът на Моцарт. Това изображение не съвпада с фактите около смъртта му, но има смисъл, ако се разглежда като осъждане на съветските практики – изтриването на индивидуалната идентичност.

Джеф Смит, автор на Кино критика, Студената война и черния списък, казва пред BBC, че борбата на Моцарт срещу статуквото отразява и личните фрустрации на Форман от съветската цензура.

„Безсмислената присъда на императора за операта на Моцарт – ‘твърде много ноти’ – е точно такова обвинение, което се използва като бухалка срещу авангардните артисти и мислители, за да им се внуши, че творбите им не са приятни или възвишени за съветските уши. Възмутеното недоверие на Моцарт в тази сцена вероятно е огледало на дългогодишното презрение на Форман към съветската стагнация и репресия.“

Амадеус зад Желязната завеса

Снимките се провеждат през 1983 г. в Прага, която предлага базилики, дворци и калдъръмени площади, почти непроменени от края на XVIII век. Въпреки отслабващата съветска власт, Чехословакия остава част от Източния блок и Форман все още е персона нон грата, затова се сключва сделка: режисьорът няма да се среща с политически дисиденти, а режимът ще позволява на приятели на Форман да го посещават.

Неговата домакиня го предупреждава, че телефонът му е подслушван. Информатори дебнат във всяка стая. Непознати коли го следват навсякъде, въпреки че личният му шофьор също се оказва таен агент. В автобиографията си Turnaround Форман намеква колко много теми за съветската репресия са проникнали в Амадеус.

„Както трябваше да бъде в социалистическа Прага, духът на Франц Кафка надзираваше нашето производство“, пише той.

Може би най-говореща е историята за преговорите с генералния директор на Чешкословашкото кино, Йиржи Пурш, който, според Форман, искал абсолютна гаранция, че комунистическата партия няма какво да използва срещу филма:

„Предполагам, че политически в сценария няма нищо, за което те да могат да се хванат?“ Отговорът на Форман е шедьовър на иронията и двусмислието: „Вижте, става дума за Моцарт!“

Ф. Мъри Ейбрахам усещал напрежението от принудителния надзор, докато пътувал напред-назад между Съединените щати и Прага, за да заснеме ролята си в „Белязаният“ (1983) по време на продукцията на „Амадеус“.

Ейбрахам разказва за този период:

„В края на всеки снимачен ден трябваше да премина границата, за да стигна до летището във Виена и да се върна в Холивуд. На контролно-пропускателния пункт чешкословашката полиция ни караше да стоим бездействаме, просто за да демонстрират властта си, да ни напомнят кой е шефът. Това чувство на тормоз и заплаха беше навсякъде, а макар че чешкият народ отговаряше с хумор, напрежението си личеше. Никога не забравяхме, че сме под комунистическо наблюдение.“

Жижек срещу света: Черен хумор, противоречив комунизъм и мъдростта като „конформистка глупост“

Това напрежение между американския екип и съветските агенти избухнало наяве на 4 юли. По това време се снимала опера, а екипът организирал така, че при командата на Форман „екшън“ да бъде развят американският флаг и да прозвучи националният химн вместо музика на Моцарт. Около 500 чешки статисти се включили в емоционална песен, разкривайки по този начин симпатиите си към Запада. Но не всички.

Форман спомня: „Всички станаха – с изключение на около 30 души, които имаха паника на лицата си и се гледаха помежду си какво да правят. Те бяха тайните полицаи, разпръснати сред статистите.“

Пол Фрейзър, автор на „Студената война във филмите“, казва пред BBC, че филмът блестящо улавя дълбокото чувство на съветска завист:

„Салиери е съветската Лада, която се опитва да бъде Форд Мустанг. Той не може да бъде толкова велик като Моцарт, затова прибягва до подкопаване и манипулация. Това беше подходът и на старата СССР спрямо Запада: вместо да са по-добри, те се опитваха да омаловажават и дискредитират Запада на всяка крачка.“

Историкът Никълъс Кал също споделя този анализ:

„Спомнете си думите на Джонатан Суифт: ‘Когато в света се появи истински гений, можете да го разпознаете по това, че всички глупаци са в съюз срещу него.’

Не всички са убедени, че „Амадеус“ се занимава със съветския тоталитаризъм. Кевин Хагопиан, професор по медиознание в Пенсилванския държавен университет, предупреждава за риска от прекалена алегоризация, която превръща изкуството просто в инструмент на политиката.

„Това води до много стеснен начин да се оценява блестящата красота и емоционалната широта на музиката на Моцарт“, казва той.

Все пак добавя, че политическите резонанси не могат да бъдат игнорирани.

„Всички филми могат да се четат в контекста на режим, който е лишен не само от човечност, но и от чувство за ирония към себе си. Така че, ако ‘Амадеус’ не е наистина за съветския тип тирания, но публиката го възприема така, мисля, че на Милош Форман това би му било съвсем по вкуса.“

От своя страна Ейбрахам е откровен за съвременните политически значения на филма:

„Помислете колко много американци сега идолизират Путин. Тези автократи отново са възхвалявани. Това е обезсърчаващо, истински деморализиращо, но ако ‘Амадеус’ може да ни помогне да видим нашето настоящо положение с нови очи, това показва колко мощно послание все още носи.“