Славой Жижек мрази партита. Мрази светски разговори, да се премества от една група в друга, мрази дългите вечери и ненавижда да преподава.

„В напредналата си възраст ставам все по-голям мизантроп. Мразя хората“, казва той в интервю за El Pais.

Мрази също мъдростта и идеята за бавна смърт. Списъкът с нещата, които мрази, се удължава значително по време на интервюто; той не е човек на половинчати мерки и не си мери думите.

Той е противоречив философ, човек, който се движи с лекота във водите на политическата некоректност. Обича да провокира с думите и идеите си. Както казва испанският философ Марина Гарсес, той е човек, който разбира идеите като акт на неудобен радикализъм, който не трябва да угажда на никого.

76-годишният словенски мислител, един от най-влиятелните и популярни философи на нашето време, който намери силен отзвук в определени кръгове на алтернативната левица – се обявява за марксист, наследник на германския идеализъм на Хегел и идеите на френския психоаналитик Жак Лакан.

Последната му книга е „Against Progress“. Това е сборник от 13 есета, публикувани тук-там – някои от тях на платформата Substack – в които той бие тревога за нещата, които са ни представени като прогрес.

Той твърди, че е загубил представа колко книги е написал - но със сигурност са над 50, включително „The Sublime Object of Ideology“ (1992), „The Ticklish Subject“ (2001) и „Too Late to Awaken“ (2024). Днес той е загрижен за посоката, в която се движи светът, предупреждава ни да се подготвим за големи извънредни ситуации и наблюдава - с историческа ирония - как новата популистка десница възприема псевдореволюционен език, докато левицата сякаш се е превърнала в пазител на закона и реда.

„Както посочва гръцкият икономист Янис Варуфакис - и това вече се случва“, казва Жижек.

„Това, което правят Тръмп и популистите, на практика е революция; това не е социалистическа революция, но те радикално променят капитализма такъв, какъвто го познаваме. Новата популистка десница е тази, която извършва революция.“

Ние сме облачни поданици, които произвеждат капитал, казва бившият гръцки министър на финансите

Янис Варуфакис пред Wired: Технофеодализмът уби капитализма

Интервюто му за El País, макар и формулирано в поредица от въпроси и отговори, представлява цялостна критика към съвременния свят: от Израел до екологията, от интелекта до комунизма, от демокрацията до смъртта.

Според Жижек черният хумор не е стил, а отражение на реалността.

„Мобилизирането на десетки хиляди войници за пълното етническо прочистване на Газа“ – казва той – е оправдавано с религиозни термини. Израел, според него, все повече прилича на фундаменталистка държава, а обясненията за военните действия звучат като „черен хумор" от най-мрачен вид.

В новата си книга той се определя като „умерено консервативен комунист“. Това не е оксиморон, твърди философът, а обяснение за спешната нужда от глобално сътрудничество:

„Означава, че съм просто комунист, но не в теоретичен или сложен смисъл. Погледнете днешния ни свят. Имаме поне три мегапроблема: ядрената война, екологичната криза и изкуствения интелект.

Като говорим за интелигентност: направени са изследвания, които периодично измерват коефициента на интелигентност. От тях става ясно, и то недвусмислено, че от 2010 г. насам по-голямата част от човечеството става все по-глупава - буквално. Толкова много разчитаме на цифровите технологии, че просто мислим и разсъждаваме все по-малко.

До 2010 г. всяка година сме били малко по-умни. Сега тенденцията е низходяща. Какво можем да направим? Нуждаем се от глобално сътрудничество, за да се противопоставим на това, както и на екологичната катастрофа и опасността от нова ядрена война. За мен комунизмът не е старото сталинистко Политбюро. Нуждаем се от по-задължителни форми на сътрудничество. Прекъсването на електрозахранването в Испания показа, че именно защото сме толкова развити и взаимосвързани, сме много по-уязвими.

Сега една малка авария, едно сравнително незначително природно бедствие, парализира всичко.“

Цялата човешка комуникация е изящно ситуативна: точният ѝ смисъл винаги зависи от това кой говори, на кого и с каква цел, пише историкът Фара Дабойвала в есе за Financial Times

Исторически прочит на свободата на словото - от върховен идеал до отровна политика

Капитализмът и демокрацията според Жижек не са просто изчерпани – те са неефективни в условията на извънредност. Затова философът признава, че се възхищава на способността на авторитарни режими като Китай да мислят в дългосрочен план, отвъд изборния цикъл.

„Не казвам, че искам автокрация, но хората в криза предпочитат ефективността“, казва Жижек.

„Не бива да мислим за комунизма в тоталитарен смисъл. Ще кажа нещо още по-безумно. Знаете ли какво ми харесва, по ирония на съдбата, в Доналд Тръмп? Той обяви национално извънредно положение. Направи го по погрешни причини - заради въпроса с границите - но трябва да приемем, че се приближаваме към глобално извънредно положение предвид проблемите, пред които сме изправени.”

На въпроса какво прави Тръмп правилно, Жижек отговори:

„Управлява с указ в извънредна ситуация. Ние сме в извънредно положение. Демокрацията - и по този въпрос съм много песимистично настроен - губи своята ефективност. Това, което казвам, е много проблематично, но идват времена, в които се нуждаем от по-бързи и по-ефективни решения. Централизирани решения, но свързани с гражданското общество и социалните организации. Пандемията беше добър пример за това, което ни очаква: извънредно положение.“

И все пак, демокрацията за Жижек си важи. Поне донякъде.

„Аз подкрепям демокрацията. Не съм луд. Нуждаем се от истинска свобода на пресата. Управляващите трябва да получават истинска обратна връзка за това какво мислят хората, а знам, че това не се случва в Китай. Но в извънредни ситуации хората предпочитат ефективността, те я приемат.

От умишлена уклончивост до институционализирана некомпетентност – как незнанието се превръща в новия стандарт на властта във Вашингтон

„Не знам“ като политическа стратегия: Как Доналд Тръмп превърна невежеството в инструмент за управление

В рамките на националната държава трябва да намерим форми на сътрудничество, които да надхвърлят структурата на управляващата партия, опозицията и т.н. При този вид режим вниманието е ограничено от следващите избори. Това, на което се възхищавам в Китай, е, че макар, разбира се, да няма демокрация, неговите лидери не мислят за това как ще оцелеят през следващите четири години, а за това какво ще стане с Китай в дългосрочен план. Мисля, че това е въпрос на оцеляване. През следващите две или три години може да не се случи нищо сериозно. Но моята аксиома е, че се приближаваме към извънредни състояния.“

Той не крие възхищението си от амбициозни лидери – и смята, че западната левица се е провалила, защото не е съумяла да измисли алтернатива на неолиберализма.

„Преминавам към един още по-проблемен аспект. Аз не съм против харизматичните лидери. Добрият лидер е този, който ти дава надежда. Апартейдът нямаше да приключи без фигура като Мандела.

Въпреки че не споделям много от мненията на Янис Варуфакис, съм съгласен с него, че левицата мечтаеше за упадъка на неолиберализма - и тогава се появи Тръмп и отиде още по-далеч. Тръмп е този, който повече или по-малко премахна неолиберализма. Ерата, която Никсън постави началото през 1971 г., приключи. Това, което левицата трябва да направи, е да забрави тази стара, наивна идея, че Тръмп е грешка, че трябва да се върнем към предтръмпианската, предпопулистката социална държава. Начинът, по който тя работеше, ни доведе до неолиберализма. А Тръмп спря кризата на либералния капитализъм по-добре от голяма част от левите. Приемайки това, левицата трябва да измисли нещо ново, иначе с нея ще бъде свършено“, казва Жижек.

„Знам, че е проблематично, но левицата трябва да мисли - няма да кажа за премахване на пазара или капитализма, а за подлагането му на по-силен колективен контрол. Дори ако това означава по-силна държава - но не говоря за националната държава. Вярвам в по-глобален контрол, първо общоевропейски, а след това и световен. Пред лицето на екологичните заплахи, природните бедствия и изкуствения интелект трябва да има по-силно глобално сътрудничество.“

Темата за cancel културата също не го подминава. Според него това е движение, доминирано от горната средна класа, която се прицелва в по-бедните прослойки:

„За хората, които практикуват cancel culture, официалната цел уж е да насърчават разнообразието и приобщаването. Но това, което всъщност правят, е да изключват онези, които не приемат тяхната дефиниция за приобщаване, и така нататък. Ако разгледате това в детайли, става дума за хора от горната средна класа, които се насочват към хора от долната класа.“

Философът завършва интервюто не със извод, а с демонстрация на крайност – съвсем в негов стил. Той признава, че не се страхува от смъртта сама по себе си, а от начина, по който настъпва.

„Тъжен съм, паникьосан съм, защото остарявам. Аз съм работохолик, не работя, за да живея, а живея, за да работя. На 76 години съм, имам нужда от много сън и губя способността си да работя. Това не ми харесва. Не смятам, че възрастта носи някаква мъдрост. Мъдростта е това, което най-много мразя! Мъдростта е абсолютна конформистка глупост.

Искам да умра като моя приятел Фредрик Джеймсън, от сърдечен удар. Ненавиждам идеята да умирам бавно, да мисля за това какво ще бъде наследството ми, бла-бла-бла. Искам да работя, докато умра. Да заспя с мисълта, че утре е още един ден, и да не се събудя. Не мога да си представя как седя като стар идиот и не работя.“