Нова вълна на неподчинение: Турските кинотворци, които се изправиха срещу автокрацията

„Искам спокойствие в нашата сграда“, казва хазяинът на двойка, останала без работа, във филма Yellow Letters, преди да ги принуди да напуснат дома си. „Всички сме отговорни да поддържаме спокойствието тук.“ Турското кино обаче днес е всичко друго, но не и склонно да „пази мира“. Yellow Letters на Илкер Чатак и Salvation на Емин Алпер – два дръзки филма, разглеждащи автократичния режим на президента Реджеп Ердоган – триумфираха на тазгодишния фестивал „Берлинале“, печелейки съответно „Златна“ и „Сребърна мечка“.

Тези впечатляващи творби споделят обща ДНК. И двете са продукции на Liman – независимата турска компания, зад която стоят продуцентите Надир Йоперли и Енис Кьостепен. В средата на своите 40 години, те са ключови фигури в новата вълна на турското кино, възникнала след разпада на старата индустрия Yeşilçam в края на 80-те. Техните проекти са естетически смели, но същевременно достъпни, дълбоко вкоренени в турската традиция на несъгласие. Те улавят страната в един изключително крехък момент на политически репресии и икономическа криза, пише The Guardian.

В известен смисъл тази нова вълна продължава наследството на Йълмаз Гюней – легендарният кюрдски режисьор, прекарал години в затвора и изгнание. Неговият шедьовър The Road печели „Златна палма“ в Кан през 1982 г., докато Турция е под властта на военна хунта. Гюней дръзва да наруши мълчанието за ефекта на режима върху хората, а кадрите на филма му са изнесени тайно от страната, където лентата остава забранена чак до 1999 г.

Изгуби ли блясъка си „златното момче“ на Холивуд Тимъти Шаламе?

Началото на 2000-те години – времето, в което Йоперли и Кьостепен започват кариерите си – бе период на голям оптимизъм. Турция спечели „Евровизия“, отвори първия си музей за модерно изкуство, а Орхан Памук донесе първата Нобелова награда за литература на страната. Тогавашният премиер Ердоган обещаваше членство в ЕС, но тези „златни години“ на икономически подем не родиха силно кино. Вместо това индустрията бълваше ориенталистки клишета и идеализирани образи, угодни на властта. Голямото изключение бе Нури Билге Джейлан, който се утвърди като майстор на съзерцанието, макар че за разлика от Salvation и Yellow Letters, неговите филми подхождат към политиката по далеч по-фин и неконфронтационен начин.

През 2026 г. политическият облик на Турция е драстично променен, като повечето анализатори определят страната като електорална автокрация. Кметът на Истанбул, Екрем Имамоглу, е в затвора от над година – ход, широко разглеждан като опит да бъде спряна кандидатурата му за президент през 2028 г. Репресиите се разпростират над цялото общество: всички LGBTQ+ прояви са под забрана, а знамената с дъга се третират като символи на тероризъм. В тази обстановка лоялността към държавната идеология е задължителна за публичния сектор, а критиката в социалните мрежи носи тежки последствия дори в частния бизнес.

След потушаването на протестите в парка „Гези“ през 2013 г., културният сектор бе обхванат от принудително мълчание. Новите филми на Чатак и Алпер обаче разчупват тази тишина, представяйки живота в автократична система по оригинален и исторически значим начин.

Героите в Yellow Letters – Дерия и Азиз – са преки жертви на чистките на Ердоган. Над 1000 академици бяха осъдени на „гражданска смърт“, след като подписаха мирна петиция през 2016 г. Обвинени в „разпространяване на пропаганда за терористична организация“, членовете на движението Academics for Peace изгубиха гражданските си права и препитанието си. Това принуди уважавани професори да работят като таксиметрови шофьори или да търсят убежище в Европа, включително в Германия, където е заснет филмът на Чатак.

Дълги години турската филмова индустрия избягваше тези болезнени теми. Когато документалният филм The Decree (2023) на Нейла Демирджи най-сетне разгледа академичните чистки, реакцията на държавата бе мигновена – забрана за прожекции и разпространение. През 2023 г. натискът доведе до отмяната на филмовия фестивал в Анталия – един от най-важните в страната, след като организаторите се поддадоха на страха от репресии. Макар много колеги да проявиха солидарност, цензурата над The Decree остава в сила и до днес в много части на Турция.

Филмът на Чатак улавя климата на страх с мрачна прецизност. Азиз (Тансу Бичер), университетски преподавател и драматург, е уволнен, след като призовава студентите си да се присъединят към антивоенен протест извън кампуса. Иронично, същата седмица той преподава ефекта на отчуждението на Брехт, но негов студент го предава заради призива му да се включат в „голямата репетиция на публичната политика“. Азиз научава за края на кариерата си от един жълт плик: обвинен в разпространение на терористична пропаганда, той се превръща в персона нон грата за една нощ.

И наградата за най-антипатичен герой отива при... Как сезонът на Оскарите се оказа доминиран от трудни характери?

Съпругата му Дерия (Йозгю Намал), известна актриса, скоро споделя съдбата му и е уволнена от държавния театър. Институциите бързо и безропотно изпълняват държавните укази. Дори хазяинът на двойката се оказва безмилостен – след предупреждение от полицията той им заявява, че повече не желае да ги държи в сградата.

В Yellow Letters не само актьорите влизат в роли – градовете също се преобразяват: Берлин заменя Анкара, а Хамбург „играе“ Истанбул. Сътрудничеството на „обикновените граждани“ с репресивния апарат, подхранвано от страх, придобива особена тежест, когато се разиграва на фона на старите университетски аули в някогашния център на националсоциализма. Филмът показва колко лесно заплахата от икономическа разруха принуждава хората да бранят статуквото. Дори самите „бунтовници“ започват да се съмняват в идеалите си, примирявайки се с по-безопасно, аполитично съществуване.

Salvation, заснет в източноанадолския град Мардин, предлага също толкова мрачен поглед към Турция, но през по-тесен фокус. Враждата между две измислени кюрдски племена е вдъхновена от кървавото клане в село Билге през 2009 г. В основата на историята стоят т.нар. „селски стражи“ – паравоенни групи, въоръжени от държавата, които се ползват с почти пълна безнаказаност в замяна на борбата си срещу кюрдските бунтовници. При реалното събитие от 2009 г. двама такива стражи убиват 44 души, използвайки автоматично оръжие и гранати.

Salvation е размисъл върху това как лидери, обзети от илюзорни вярвания, могат да използват религиозната реторика, за да подтикнат последователите си към насилие. Главният герой Месут (Джанер Джиндорук) всява паника относно предполагаемото зло, скрито в племето Безари, и превръща страховете на хората си в оръжие.

В началото на филма Безарите се завръщат от града в своите земи с намерението да започнат работа като „селски стражи“. Членовете на Хазеран, които са пазили териториите в тяхно отсъствие, отказват да позволят това. Разпалени местни жители, жадни за повече земя, държавна работа и надмощие в региона, следват призива на Месут. Мистичният религиозен водач обещава „спасение“ в отвъдното и предава политическите си послания чрез тълкуване на сънища: той твърди, че получава пророчески видения, които трябва да начертаят бъдещето на Хазеран. Моментът е настъпил, казва той – всички трябва да бъдат избити.

Филмът на Алпер е смразяващо предупреждение срещу авторитарните лидери по света – от Ердоган до Виктор Орбан и Доналд Тръмп, които използват думите като оръжие, за да отключат ирационална омраза към университетски преподаватели, активисти или фигури като Джордж Сорос. Алпер показва, че резултатът от подобно идеологическо програмиране е винаги непредсказуем и крайно опасен.

За разлика от Йълмаз Гюней, който прекара години зад решетките и почина в изгнание, Емин Алпер продължава да твори в Турция, където преподава в Истанбулския технически университет и ръководи емблематичния кинотеатър Sinematek. Илкер Чатак пък, макар и роден в Берлин, прекарва ключовите си години в Истанбул, преди да се утвърди като режисьор в Германия. И двамата носят огромно наследство – дългът им към Гюней е неоспорим. Подобно на кюрдския майстор, те остават безстрашни в мисията си да нарушават наложеното мълчание.