И наградата за най-антипатичен герой отива при... Как сезонът на Оскарите се оказа доминиран от трудни характери?

Най-сигурният начин да спечелиш „Оскар“ за актьорска игра е да изиграеш герой, който е симпатичен – или такъв, който е очарователно неприятен. Разбира се, не всеки носител на наградата се вписва в тази схема, но историята на четирите актьорски категории е пълна с примери за впечатляващо лошо поведение (Антъни Хопкинс в „Мълчанието на агнетата“, Луиз Флетчър в „Полет над кукувиче гнездо“, Дж. К. Симънс в „Камшичен удар“), както и с роли, които предизвикват чиста радост от съчетанието между актьор и обичан персонаж (Даян Кийтън в „Ани Хол“, Том Ханкс във „Форест Гъмп“, Гуинет Полтроу в „Влюбеният Шекспир“).

Номинациите за актьорска игра тази година също не страдат от липса на герои, за които зрителят да стиска палци. Майкъл Б. Джордан например прави двамата си гангстери от 30-те години в „Грешници“ двойно по-очарователни, като същевременно подчертава индивидуалните им нюанси. Бенисио дел Торо пък играе изключително симпатичен и уравновесен активист в „Битка след битка“. На други места обаче ясно се усеща по-силна от обикновено тенденция към персонажи, които не отговарят на традиционните стандарти за лесна симпатия, пише The Guardian.

Ролята на личната харизма в кампания за „Оскар“ донякъде наподобява тази в политиката. Разликата е, че тук актьорите водят двойна кампания: веднъж за себе си като личности и втори път за своите герои. Именно това предразполагане на публиката е тайното гориво зад тенденцията наградите да отиват при актьори, превъплътили се в исторически личности. Тук не става дума само за физическа трансформация или точно подражание – много от тези роли дори не са визуално прецизни. Ключът е в емоционалния заряд, който идва от това да видиш на екрана Фреди Меркюри, Уинстън Чърчил или Стивън Хокинг – фигури, които членовете на Академията вече уважават. А когато към образа се добави и страдание, пътят към емпатията на зрителя става още по-кратък.

BAFTA 2026: One Battle After Another спечели шест награди, Sinners и Frankenstein по три

Както в много други сфери, при мъжете свободата е по-голяма. Последните двама носители на наградата – Ейдриън Броуди за „Бруталистът“ и Килиън Мърфи за „Опенхаймер“ – играят персонажи, които извършват спорни постъпки и далеч не изглеждат героични или добронамерени. Въпреки това те успяват да задържат интереса и съпричастността на публиката, докато историческите събития ги движат напред.

При категорията за най-добра актриса тенденцията е още по-категорична. През последните години Академията фаворизира познат набор от образи: исторически фигури (Мерил Стрийп в „Желязната лейди“, Джесика Частейн в „Очите на Тами Фей“, Рене Зелуегър в „Джуди“), млади изгряващи героини (Дженифър Лорънс, Бри Ларсън, Майки Мадисън и двукратната победителка Ема Стоун) или аутсайдери (Мишел Йео във „Всичко навсякъде наведнъж“). Трябва да се спомене и Франсис Макдорманд, чиято специалност е да превръща потенциално „трудни“ персонажи в изключително въздействащи и близки до публиката образи.

Затова е донякъде шокиращо да видим тазгодишните номинации, в които любимката на Академията Ема Стоун е номинирана за „Бугония“. Там тя играе хладнокръвен изпълнителен директор, който се опитва да се измъкне от отвличане от фанатик, убеден, че тя е извънземно. Самата ситуация създава известно съчувствие към нея, но филмът съзнателно го подкопава – първо чрез сатиричния ѝ образ на непоносима кариеристка, а после и чрез финала на филма, който съвсем не е особено мил.

На този фон Стоун изглежда почти предразполагаща в сравнение с Роуз Бърн в „Ако имах крака, щях да те ритна“. Филмът засяга болезнени аспекти на майчинството, представяйки героиня, която по правило би трябвало да буди автоматично съчувствие (като майка на болно дете). Вместо това обаче я виждаме като жена, която сякаш винаги взема възможно най-грешните решения.

Филмът на Мери Бронщайн има своя своеобразен духовен аналог в категорията за най-добра мъжка роля – „Върховният Марти“. Лентата поставя младия си герой в поредица от лош късмет и самоунищожителни избори. Тимъти Шаламе изглежда по-близо от всякога до мечтания „Оскар“, макар образът му да разпалва дебати дали героят не е прекалено антипатичен. Негов подгласник в това отношение е и циничният, но остроумен Лоренц Харт, изигран от Итън Хоук в „Синя луна“ – биографичен филм, който категорично отказва да идеализира своя прототип.

Поддържащите категории също не отстъпват с присъствието на сложни и противоречиви образи. В „Сантиментална стойност“ Стелан Скарсгард изгражда толкова студен и егоцентричен баща, че дори финалното помирение с децата му не успява да го представи в различна светлина. Междувременно, в „Битка след битка“ (One Battle After Another), харизмата на Теяна Тейлър е поставена под въпрос от шокиращите действия на героинята ѝ – революционерка, която предава съратниците си и изоставя собственото си дете. Дори Ейми Мадиган в „Оръжия“ бяга от клишето за „очарователния злодей“ тип Ханибал Лектър – нейната вещица Гладис е преднамерено и неподправено отблъскваща.

Новата адаптация на „Брулени хълмове“ не е за почитатели на литературната класика

„Разбира се, не всички роли са толкова предизвикателни за публиката. Тази година виждаме и по-класически примери – като Кейт Хъдсън в „Песен, изпята в синьо“. Нейният образ е почти прекомерно очарователен (и отново базиран на реална личност). Делрой Линдо също предлага по-традиционен подход в „Грешници“ – неговият потънал в алкохолизъм герой е по-скоро трогателен, отколкото отблъскващ. Джеси Бъкли също се очертава като фаворит за „Оскар“ за ролята на Агнес Шекспир, макар че дори скръбта ѝ след загубата на детето е предадена по-сурово и рязко от обичайното.

Дали това означава по-широка умора от откровеното злодейство или от идеализирания героизъм? „Трудните“ персонажи може да отразяват желание за повече реалистични нюанси, макар че реалният свят напоследък съвсем не изглежда лишен от откровени злодеи. Това вероятно обяснява и номинацията на героя на Шон Пен в „Битка след битка“ – от една страна образът му е критикуван и определен като злодей, но от друга, съществуването на подобна личност не изглежда чак толкова невероятно.

Тъй като днешната публика е все по-малко подвластна на звездния статус, вероятно сме свидетели на закъсняло отделяне на популярността от задължителното „предразполагане“ на зрителя, отбелязва The Guardian. Двама от най-ярките номинирани – Ема Стоун и Леонардо ди Каприо – са отличени именно за роли, които умишлено подкопават техния естествен чар, превръщайки го ту в комичен абсурд, ту в меланхолична тъга.

В друга епоха на Холивуд двамата вероятно щяха да играят заедно в романтична история с голяма възрастова разлика.

От друга страна, „трудният“ персонаж подхранва различна форма на актьорско его – той позволява на изпълнител като Шаламе да разгърне потенциала си, освободен от ограниченията на традиционния киногерой. Има известна дързост в това да притежаваш такъв талант и харизма, а същевременно да избираш роли, които са толкова морално отблъскващи.

Повечето роли, насочени към „Оскар“, често се разглеждат като стратегически кариерен ход. Но в настоящата тенденция се долавя и истинско усещане за свобода – особено при тазгодишната селекция, която е изключително силна: без излишна показност, без почетни статуетки по милост и почти без компромисни избори. Парадоксалното е, че именно тези сложни и чепати персонажи се оказват образите, които публиката обиква най-лесно.