Желанието да оставим следа може да направи живота ни по-смислен, сочат проучвания

Когато бащата на Бет Хънтър е диагностициран с Алцхаймер, тя го пита дали може да запише техен разговор, за да има възможност да го слуша отново след години. 

Той отказва. По думите на Хънтър той не е бил от хората, които водят дълбоки емоционални разговори, нито е обсъждал диагнозата си или смъртта. Вместо това се е съсредоточил върху това да запише спомените си от войната. Първо ги е писал на ръка, а по-късно е наел човек, който да ги препише. Именно това е смятал за най-ценния си завет след смъртта си, пише BBC. 

Макар желанието за наследство често да изглежда по-належащо при по-възрастните хора, които усещат ограниченото време пред себе си, някои учени смятат, че този стремеж може и вероятно трябва да започне много по-рано в живота. А все по-голям брой изследвания показват, че по-доброто разбиране на човешкото желание да оставим нещо след себе си за бъдещите поколения може да разкрие нови начини за подобряване на психичното здраве.

„Повечето хора изобщо не се замислят за това“, казва Хънтър, доцент в университета „Боулинг Грийн“ в Охайо и изследовател на темата за наследството в контекста на преживелите рак.

Но наследството може да се проявява по различни начини и дори да бъде несъзнателен акт.

„Всеки оставя наследство, независимо дали го осъзнава или не“, допълва Хънтър.

То не се изчерпва с наследяване на богатство или имущество, нито с произведения на изкуството, които остават след нас като музика или литература. Някои изследователи разделят наследството на три основни, често припокриващи се категории: биологично наследство, което оставяме чрез телата и генетиката си; материално наследство, свързано с богатството и притежанията ни; и наследство на ценностите – вяра, култура и традиции.

С малки стъпки и без излишни очаквания – как да открием смисъла на живота?

Наследството на тялото

За мнозина най-очевидната форма на биологично наследство е предаването на гените чрез биологични деца. Но генетичната линия – родовата връзка, основана на гени – и наследството като траен отпечатък след смъртта невинаги са едно и също нещо.

Оставянето на биологично наследство може да означава и даряване на самите тела, в които живеем. Около 170 милиона американци са регистрирани донори на органи, макар че само трима на всеки 1000 души умират при обстоятелства, които позволяват успешна трансплантация.

Някои хора избират дори да дарят телата си на науката, за да бъдат използвани за обучение на студенти по медицина или за научни изследвания, включително разработването на нови медицински процедури. Само през 2021 г. в САЩ са получени над 26 000 дарения на тела.

Скорошно проучване сред над 100 души в Белгия, решили да дарят телата си на науката, показва, че основният им мотив е желанието да помогнат на медицината – това посочват 57% от анкетираните. Сред останалите мотиви се нареждат алтруизмът и благодарността към медицината, но прави впечатление, че 16% от участниците избират това, за да придадат смисъл на собствената си смърт.

„Мисленето за наследството може да помогне на хората да преминат от състояние на тревожност от смъртта към състояние на размисъл върху смъртта“, посочват изследователи.

Това важи и за хората с генетични заболявания или хронични здравословни проблеми.

Известен пример е активистката Сюзан Потър, страдала от различни заболявания като рак, диабет и артрит. Тя дарява тялото си на Visible Human Project в Колорадо, за да помогне на младите хора да станат по-добри лекари.

Случаят ѝ е необичаен, защото тя се съгласява тялото ѝ да бъде замразено при -9,4 градуса по Целзий, а след това нарязано на 27 000 слоя. Всеки слой е фотографиран и обработен, за да се създаде „виртуален труп“ – триизмерен модел, който позволява на студентите виртуално да дисектират човешко тяло.

Как средата, в която израстваме, оформя нашата личност?

В едно от собствените изследвания на Хънтър сред жени, преживели рак, участничките споделят, че се надяват наследството им да насърчи семействата им към по-здравословен начин на живот и профилактични прегледи.

„Да оставиш някаква следа“, отбелязва Хънтър, е било важно за жените, изправени пред възможността за смърт след диагнозата.

Тя предполага, че значението на наследството може да има отражение и върху клиничните изследвания, защото може да мотивира повече пациенти да участват в тях.

Мисленето за наследството може да носи утеха и на хората, изправени пред непосредствена смърт. В болници и хосписи често се организират т.нар. „дейности за наследство“, които помагат на пациентите да завършат живота си по най-смисления за тях и близките им начин.

Това може да бъде дневник, албум със спомени, писмо до любим човек, художествен проект или т.нар. „етично завещание“ – неофициален документ, в който човек записва своите мисли, ценности и съвети за бъдещите поколения.

Изследвания сред терминално болни възрастни и деца сочат, че подобни практики могат да намалят депресията и тревожността. Те подпомагат процеса на приемане на смъртта и справяне със скръбта в последните месеци от живота.

Наследството на ценностите

Филантропията, завещаването на имущество или предаването на ценни вещи са начини за оставяне на материално наследство.

Семейни реликви като снимки, дневници или други предмети често се пазят като средство за съхраняване на семейната история. Даряването на сграда на свое име също оставя отпечатък върху обществото.

Колко гъвкава е личността и можем ли съзнателно да я променим?

Но изследванията показват, че най-често хората искат да оставят след себе си ценности и убеждения – като доброта и готовност да помагат на другите.

Проучване сред 38 жени на различна възраст и с различно здравословно състояние показва, че участничките най-силно желаят да предадат натрупания опит и ценностите си.

Обикновено те се стремят да го направят чрез личния си пример, чрез религията или духовността, както и чрез конкретни действия – записване на лични преживявания, семейна история или важни житейски моменти, понякога под формата на автобиография.

Оставянето на наследство от ценности изглежда носи множество ползи. Когато група американски изследователи интервюира възрастни хора над 65 години, създали документ с описани своите ценности и житейски послания, те установяват, че участниците са успели да намерят вътрешен мир, да приемат миналото, да изразят онова, което е било най-важно за тях, а самият процес ги е вдъхновил да продължат да живеят.

Някои от участниците описват оставянето на наследство от ценности като „осезаем подарък“, а един от тях споделя, че процесът „ти напомня през какво си преминал, с какви препятствия си се сблъскал, как си ги преодолял и какви житейски принципи са ти помогнали да го направиш“.

Мисълта за наследството може да бъде полезна

Хората вероятно мислят за наследството си от хилядолетия, но учените изследват темата едва от около 75 години.

През 1950 г. германският психоаналитик Ерик Ериксон въвежда понятието „генеративност“ (продуктивност) – стремежът човек да допринася за благополучието на другите, особено на бъдещите поколения. Той го определя като седмия етап от психосоциалното развитие и смята, че това е ключова задача в средната възраст.

Според Ериксън, ако човек не успее да развие това усещане за принос към следващите поколения, това може да повлияе негативно върху по-късния му живот и дори върху здравето му.

Тишината след победата: Психологът Милена Хаджииванова за това какво е да си шампион в състезанието „живот“

По-късни изследователи доразвиват теорията, като някои от тях смятат, че стремежът към наследство не е задача само на хората в средна възраст, а процес, който продължава през целия живот.

Разбира се, има и друга причина, която кара хората да искат да оставят следа след себе си – страхът от смъртта.

„Това кара хората да се запитат: какъв е смисълът на живота, щом накрая всички умираме?“, коментира пред BBC Кимбърли Уейд-Бенцони, професор по мениджмънт и организации в Бизнес училището „Фукуа“ към Университета „Дюк“ в Северна Каролина. „Смъртта всъщност стои в основата на психологията зад мотивацията да оставим наследство. Когато ни се напомня за смъртта, ние се подсещаме, че не искаме да умрем, а да живеем.“

Други учени отбелязват, че страхът от смъртта върви ръка за ръка с желанието животът ни да изглежда като история със смисъл.

„Стремежът да оставим наследство може да се разглежда като част от нашата нужда от последователно и смислено повествование“, обяснява Джеси Беринг, професор по психология в Университета на Отаго, Нова Зеландия. „Възприемаме себе си като главния герой в историята, а урокът или поуката от нея – крайното заключение, така да се каже – се предава на „публиката“, тоест на следващото поколение.“

Освен това нашето увлечение по оставянето на наследство показва, че хората са устроени да се вълнуват дълбоко от мнението на околните, допълва Беринг. „Дори и след смъртта не можем да избягаме от тази загриженост.“

Добре известен факт е, че хората имат нужда от връзка с другите през целия си живот – това подобрява здравето ни и е ключов източник на щастие. Поради тази причина наследството, което оставяме, може да бъде и „изкуствено продължение“ на изконната ни човешка потребност да бъдем обичани и да принадлежим.

Как да оставим собствено наследство

Въпреки нарастващия брой изследвания, причината хората да искат да бъдат помнени добре след смъртта си все още остава загадка.

„В крайна сметка, ако приемем, че съзнанието не съществува без мозък, ние няма как психологически да знаем или да се наслаждаваме на репутацията си след смъртта“, отбелязва Беринг.

Според него прекаленото вманиачаване в това как ще бъдем запомнени може да ни лиши от способността да ценим настоящия момент.

„Може да започнем да се колебаем при важни морални решения от страх как ще бъдем запомнени“, предупреждава той.

„Истината е, че не можем да контролираме наследството си“, добавя Уейд-Бенцони. „Тези, които го наследяват, са хората, които ще го тълкуват.“

Това обаче не отменя положителния ефект, който мисленето за наследството може да има върху живота ни и върху хората около нас.

Може ли ярката светлина да прогони зимната депресия?

Уейд-Бенцони и нейни колеги смятат, че хората трябва да започнат да мислят за наследството, което искат да оставят, възможно най-рано – и дори да записват своите „амбиции за наследство“ през живота си.

Според тях хората са много по-склонни да действат в полза на бъдещите поколения, когато се замислят за наследството си. Това може да насърчи действия в полза на обществото – като екологичен активизъм, даряване на повече средства за благотворителност или медицински изследвания.

Предприемачите пък биха могли да изграждат компании, които допринасят положително за обществото, а не се ръководят единствено от печалбата.

Ползата според изследователите е двойна – мисълта за наследството дава на хората усещане за смисъл и мотивация, докато са живи, и своеобразно „символично безсмъртие“ след смъртта им.