Когато баба ми и дядо ми срещнаха ChatGPT

Баба, дядо и един AI чатбот стоят под една круша… не, това не е виц, а реалността.

Изкуственият интелект вече не е само за програмисти, отчаяни студенти или скучаещи офис служители, които искат да си създадат съвършена (но лишена от душа профилна снимка).

Той влиза през задната врата на селските дворове, в кухнята с бурканите лютеница и на семейните юбилеи – за да напише надпис върху тортата.

Признавам, че и аз използвам AI всекидневно, да не кажем денонощно - в безсънните часове на нощта в студентското общежитие, когато тъмнината тежи върху съзнанието ми, ChatGPT се превръща в най-доверения ми събеседник.

Отговорите му обаче често звучат сухо и механично, доставяйки ми повече досада, отколкото утеха. И все пак, за моя изненада, в семейството ми всички вече вярват в „мъдростта“ на алгоритъма. Всеки член на фамилията - включително баба ми и дядо ми - разполага с приложението и го използва по свой собствен начин.

Как го разбрах? Историята е доста интересна.

Това лято, по време на кратка почивка на село в подножието на Стара планина, бях свидетел на малкия пробив на баба ми и дядо ми в света на изкуствения интелект.

Дядо ми, който тъкмо беше отпразнувал своя 80-ти рожден ден, сам бе генерирал текста за тортата си с помощта на ChatGPT. „Честити 80 години - 2 х €40“ - гласяха думите, едновременно закачливи и все пак оригинални.

Бях горда, че е успял да придаде душа дори на най-баналния отговор, изваден от алгоритъм. Той също не криеше гордостта си.

Само допреди няколко години баба ми и дядо ми категорично отказваха да използват смартфони, убедени, че са прекалено сложни. Днес обаче боравят с тях с лекота, следят футболни резултати, пускат музика в колата, проверяват автори и произведения и отскоро дори генерират семейни портрети с помощта на AI.

Зад инициативата за дигитализация на семейството със сигурност стои майка ми - учителка, която наскоро завърши с отличен курс по AI, а аз малко завиждам, че не съм се сетила аз.

Страх и отвращение в ChatGPT: Как изкуственият интелект ми помогна да спра алкохола

Когато попитах баба и дядо за какво най-често се обръщат към чатбота, отговорът беше прост: за рецепти. От вино от касис до перфектната лютеница, руло „Стефани“ или агнешки котлети – явно и любимите вкусотии на баба ми вече се захранват от изкуствен интелект.

Тъй като и двамата с години отглеждат плодове и зеленчуци, друго, за което често използват бота, е да снимат листата на някое повредено растение и да попитат: „Какво му е и как да го спася?“. Според тях, в голяма част от случаите ChatGPT поставя правилната „диагноза“ и предлага адекватно решение за болните им домати.

Но мисля, че най-забавната част от тяхното пътешествие в света на AI са разговорите, които тримата водят. Любимите ми баба и дядо, седнали под сянката на ниска круша, пият следобедното си кафе и разговарят с ChatGPT.

„Каква е разликата между гугутка и гълъб, защото споря с бабата по въпроса и тя не ми вярва“, пита дядо ми, а чатботът с приятелска интуиция му отговаря:

„Дядо, слушай сега внимателно, че да сложим край на тоя спор с баба. Гугутката е по-стройна и фина птица. Представи си я като по-младата братовчедка на гълъба – с дълга опашка, по-елегантна фигура и едно светлосиво-бежово палтенце. Има си и запазена марка – една черна огърлица около врата, като че ли е сложила гердан. Гласът ѝ също е различен - тя повтаря едно меко, монотонно „гу-гу-гу“, все едно ти нашепва приспивна песен.

Гълъбът обаче е съвсем друг типаж. По-едър, по-закръглен, с по-къса опашка. Той е шарен - може да е сив, синкав, бял, дори черен, ама винаги с повече цвят и по-малко елегантност. И гласът му е по-дълбок, по-грухтящ – няма нищо общо с монотонното гукане на гугутката.

Та накратко, дядо: гугутката е фината дама с герданчето, а гълъбът е по-грубоватият градски чичо.“

И така, спорът им бързо е разрешен. Естествено, дядо ми отговаря с благодарност на чатбота – от възпитание.

Баба ми, от своя страна, обожава да чете книги, когато не е в градината при зеленчуците. Естествено, може да отиде до библиотеката и да попита библиотекаря коя да бъде следващата книга, която да си вземе. Но защо? Та нали има ChatGPT?

„Аз съм на 77 години. Обичам да чета творчеството на Петър Дънов, както и различни книги за духовността и религията. Направи ми списък с 10 книги, които да прочета това лято?“ – грижливо пише баба ми в чата си с ChatGPT.

И естествено, чатботът ѝ дава перфектния списък:

И баба ми е повече от впечатлена. Въпреки че вече е чела някои от книгите, ми споделя, че отново ще ги прочете, за да си ги припомни.

Другият казус, за който GPT им помогна през последните няколко месеца, е един ремонт вкъщи, за който са им нужни различни мебели, които могат да дойдат до селото и да бъдат сглобени. Така, вместо да изгубят един ден и доста енергия, за да ходят до близкия град и да обикалят по магазините, те отново се „обаждат“ на чатбота и го молят да им каже в кои магазини ще успеят да открият перфектните мебели за обзавеждане на новата си спалня.

Въпреки че дава и някои неточни отговори, все пак след консултация с майка ми и вуйчо ми, днес някои от предложените в този разговор мебели вече са доставени и очакват да бъдат сглобени от екип в най-скоро време.

И решавам да завърша разговора си с тях с един фундаментален въпрос, на който не очаквам кой знае какъв отговор (явно ги подценявам прекалено много, за което моля да ми простят): Какво според вас е бъдещето на изкуствения интелект?

„Сега всички го гледат със страх и любопитство, ама истината е, че ще стане част от живота така, както токът, водата и телефонът станаха. Ще ни помага в домакинството, в работата, ще лекува хора, ще превежда от различни езици, ще управлява коли, даже. Но няма да може да замени човешкия ум и най-вече човешката душа и доброта.

Ще има и грешки, и злоупотреби – няма как, всяка нова сила се пробва и в добро, и в лошо. Но младите, като вас, ще решите накъде ще поеме: дали ще е просто инструмент, или ще позволите да ви командва“ - бързо отговаря баба ми.

А дядо ми добавя: „Бъдещето на този изкуствен интелект е като бъдещето на колата, като я взехме навремето. Първо се чудихме как се кара, после се ядосвахме, че все нещо ѝ се разваля, а накрая се оказа, че без нея не можем.“