Представете си, че отивате на интервю за работа и без да кажете нито дума, ви съобщават, че няма да получите позицията, защото „лицето ви не пасва“. Най-вероятно бихте приели това за дискриминация и дори бихте обмислили да потърсите правата си.

Но какво, ако причината не са предразсъдъци? Какво, ако лицето ви наистина дава сигнали за това как бихте се представили в работата? Точно този въпрос стои в основата на ново изследване на Мариус Гюнцел от Университета на Пенсилвания и неговите съавтори.

Идеята повдига по-широки въпроси за алгоритмичните решения и за това как хората възприемат справедливостта, отбелязва The Economist.

Тестовете за личностни характеристики отдавна са част от процеса по подбор. Обичайно кандидатите попълват въпросници и се опитват да отгатнат „правилните“ отговори. Предишни проучвания обаче показват, че личностните черти могат да бъдат „кодирани“ в чертите на лицето – и че изкуственият интелект може да ги разпознава.

Затова Гюнцел и екипът му използват алгоритъм, за да анализират снимки на 96 000 MBA завършили и да извлекат това, което наричат „Photo Big Five“ – екстраверсия, съгласие (доброжелателност), съвестност, невротизъм и отвореност към опит. И все пак не е ясно какво точно „вижда“ AI.

След това изследователите сравняват тези резултати с кариерното развитие на хората – например заплати и честота на смяна на работа. Изводът: анализът на лицето може да даде известна допълнителна информация.

Важните уточнения обаче са няколко. Предсказателната сила на Photo Big Five не е висока – авторите подчертават, че това е допълващ, а не водещ инструмент. Сферата на лицевия AI е нова и често критикувана. А дори и алгоритмите да бяха безупречни, внедряването им в практиката ще бъде бавно.

Законите срещу дискриминацията правят решенията, базирани на външни характеристики, потенциално рискови. Маниш Рагхаван от MIT отбелязва, че компаниите се страхуват да използват подобни системи (той е по-притеснен от пристрастия, които могат да навлязат чрез чатбот анализи на CV-та и LinkedIn профили).

Но ако тези бариери някога бъдат преодолени, работодателите ще имат стимул да използват лицев анализ, стига той да не дискриминира по защитени признаци. И тогава възниква нов етичен въпрос: допустимо ли е да се отсяват кандидати, чиито лица предсказват по-нежелани личностни черти?

Аргументът в подкрепа би бил, че подобни решения вече се случват. Например по-високите кандидати често имат предимство при наемане. Някои биха твърдяли, че лицевият анализ е по-справедлив от системи, които отдават прекалена тежест на дипломи и формално образование. Една от съавторките, Кели Шу от Йейл, вече изследва дали AI анализът на лица може да помага за оценка на кредитоспособност — което би било полезно за хора без кредитна история.

Но дори да оставим настрана риска от пристрастия, има и други въпроси. Статистическите модели не описват отделния човек. И още: огромна част от коучинга и обученията за развитие се основават на идеята, че можем да променяме поведението си. Какъв е смисълът от самоусъвършенстване, ако лицето ви така или иначе „сигнализира“ обратното?

Тук се разкрива и въпросът за усещането за контрол. Колкото и да се развиват алгоритмите, възможността кандидат да впечатли човешки интервюиращ вероятно ще остане важна.

Рагхаван отбелязва, че хората по-лесно приемат решения, основани на неизменни характеристики, когато има ясна причинно-следствена логика – например младите шофьори плащат по-високи застраховки. Но лицевият анализ? Той все още оставя много спорни въпроси.