Вернер Херцог: „Съхранявам нещата в душата си - и ги превръщам във филми“

Кариерата на Вернер Херцог отдавна се движи по границата между киното и приключението.

В десетките си игрални и документални филми германският режисьор изследва хора, изправени срещу огромни сили – природата, съдбата или собствените си обсесии. Понякога той самият се оказва част от тези екстремни истории.

Най-известният пример остава снимачният процес на Fitzcarraldo, когато настоява истински параход да бъде пренесен през планина в амазонската джунгла, за да се постигне абсолютен реализъм.

Сега, на 83 години, Херцог продължава да снима. Най-новият му документален филм, Ghost Elephants, проследява експедицията на природозащитника Стийв Бойс в Ангола в търсене на мистериозно стадо слонове, което местните наричат „призрачни“.

Филмът - написан, режисиран и разказан с гласа на Херцог – се интересува не само от животните, но и от хората, които ги търсят, включително опитни ловци-следотърсачи, които вярват, че трябва да „влязат в духа“ на животните, за да ги намерят.

Самият режисьор отхвърля идеята, че експедицията е била лов за зрелищни кадри.

„Нито аз, нито Стив Бойс сме обсебени. Ние сме просто любопитни и изпълнени с изумление от това, което срещаме“, казва той пред The Wall Street Journal.

Според Херцог основният въпрос във филма е друг: „Понякога не е ли по-добре да запазим мечтите си – да запазим призраците си?“

Когато Бойс все пак успява да заснеме един от „призрачните“ слонове, режисьорът умишлено избягва триумфалния тон, характерен за природните документални филми.

„Във филма казвам: сега той трябва да живее със своя успех“, отбелязва Херцог.

„Един нормален филм на National Geographic би завършил с възгласи, поздравления и сълзи. При мен няма нищо подобно.“

Днес режисьорът живее в Лос Анджелис със съпругата си, фотографът Лена Херцог. Заради разнообразието на проектите си той рядко има стабилен режим.

„Един ден трябва да преместя 320 тона през планина в джунглата. Следващия съм в коридора на смъртта в Тексас. После съм в Антарктида, където слънцето не залязва пет месеца и буквално няма време“, казва Херцог.

В редките моменти на спокойствие обаче той държи на малки ритуали. Най-важният от тях е закуската със съпругата му.

„Закуската заедно с жена ми е безценна“, казва той.

„За мен винаги е кафе и парче хляб с нещо върху него. Много просто.“

Физическата активност също е минималистична. Херцог се самоиронизира:

„Аз съм мързеливец, както почти всички останали.“

Сиймур Хърш – човекът, който превърна тайните на властта в публични скандали

В офиса си държи гребен тренажор и когато пише, от време на време става за кратко упражнение, след което се връща към работата.

По време на експедиции обаче има няколко предмета, които винаги носи със себе си. Сред тях са малък бинокъл, който се побира в джоба на ризата му. Ако очаква тежко пътуване, взима и две книги. Първата е преводът на Библията от Мартин Лутер. „Намирам утеха, когато чета Книгата на Йов, Псалмите или Песен на песните“, казва той.

Втората книга е трудът на римския историк Тит Ливий за Втората пуническа война.

„Това е историята за Ханибал и неговите бойни слонове, които пресичат Алпите – невероятни подвизи на дързост и вдъхновение“, обяснява режисьорът.

Любопитното е, че Херцог почти никога не използва смартфон.

„Не съжалявам, че не мога да снимам всичко около себе си или че не нося телефон“, казва той.

„Съхранявам нещата в душата и в паметта си – и може би десет години по-късно те се появяват във филм като инсцениран момент.“

В търсене на призрачните слонове на Ангола

Един от най-неочакваните интернет феномени, свързани с работата му, идва от сцена в документалния му филм Encounters at the End of the World. В нея пингвин се отделя от колонията си и тръгва сам към антарктическата пустош. Кадърът години по-късно се превръща в мийм, използван като символ на независимост или неподчинение – дори в политически публикации.

Херцог приема това с ирония.

„Какво мога да направя? По-добре е хората да крадат от мен, отколкото да не го правят.“

По-голямата загадка за него е защо сцената става популярна толкова години след заснемането ѝ.

„Заснех и публикувах това преди 19 години. Какво, по дяволите, се случва? Това сочи към нещо по-дълбоко в колективното ни съзнание, което внезапно избухва.“

Въпреки че характерният му глас е разпознаваем в цял свят, режисьорът няма намерение да го лицензира за бъдещи дигитални версии или изкуствен интелект.

„Няма да продавам гласа си за наследниците си“, казва той.

„Грижа ме е за бъдещето, но не и за собственото ми присъствие в някаква изкуствена форма.“

Методът му на работа също остава интуитивен. В мемоарите си той описва множество идеи за филми, които така и не е реализирал.

„Да се опитваш да следваш всички идеи е като да вървиш покрай буйна река“, казва Херцог. „Никога не можеш да поддържаш същото темпо. Затова се занимавам с онова, което идва към мен с най-голяма сила.“

Животните винаги са присъствали във филмите му – от мечките гризли до пингвините и слоновете. Но когато го питат кое е неговото „духовно животно“, режисьорът си спомня една сцена от Aguirre, the Wrath of God.

В нея стотици малки маймуни нахлуват върху сал, по който героят на Клаус Кински се носи по Амазонка.

„Имах една от тези маймунки – беше толкова мила“, казва Херцог пред WSJ.

„Липсва ми.“

Въпреки това той признава, че най-много обича животни, които никога не е снимал.

„Колибритата. Те са като част от душата на човека.“

Херцог разказва как в амазонските общности се вярва, че сърцето на колибрито бие толкова бързо, че сякаш съдържа повече от един живот.

„Когато видя колибри, си мисля: малко същество, ти знаеш, че имаш повече от един живот – и ми се иска да мога да летя заедно с теб.“