Фран Перес, 30-годишен журналист, ясно си спомня момента, в който приятелите му се отегчават от детските игри. „Ужасяващ ден“, отбелязва той. Обвинили го, че е инфантилен, защото отказал да участва в новите им „занимания“, които основно се състояли в това да седят, да си говорят в стая или да наблюдават други групи момчета и момичета. За да се защити, той им казал нещо, което и днес повтаря с гордост: „Проблемът при вас е, че нямате въображение.“

Тези думи, изречени от едно дете преди повече от две десетилетия, днес звучат стряскащо актуално. Въображението – способността да създаваме образи извън преките ни сетивни възприятия – е в явен упадък. Това е един от осезаемите ефекти на технологиите върху ума ни, докато в обществения дебат темата за този ключов когнитивен ресурс остава почти пренебрегната, пише El País.

Макар често да се обсъжда негативното влияние върху концентрацията, паметта и пространствената ни ориентация, атрофията на въображението рядко попада във фокуса на вниманието. „Много е лесно да не говорим за това, защото приемаме умението да си представяме за даденост. То е като въздуха – стои на заден план и вярваме, че винаги ще бъде там“, отбелязва Бегоня Кесада, журналист и автор на книгата „В защита на въображението“.

Удоволствието се заплаща – шестдневна програма с три денонощия в тъмнина струва 2100 евро. Клиентите стоят на тъмно и медитират срещу стреса

Да влезеш в тъмното: Може ли човек да опознае себе си като угаси светлината

Друг ключов фактор е, че за разлика от паметта или вниманието, въображението трудно подлежи на емпирично измерване. Докато способността ни да помним дати или да се концентрираме върху текст се поддава на количествени оценки, въображението остава в абстрактното пространство на творчеството.

Още през 2011 г. мащабно изследване на The College of William & Mary, анализиращо 300 000 теста за творческо мислене на Торънс, установи плашеща тенденция: тези способности са в постоянен упадък от 1990 г. насам. Темата за „творческата асфиксия“ намира широк отзвук и в издания като The New York Times, особено в контекста на съвременната култура, доминирана от безкрайни римейкове и продължения.

Паралелно с това консумираме все повече съдържание, което е „измислено“ вместо нас. В Испания например данните на ElectronicsHub сочат, че хората прекарват близо 35% от ежедневието си пред екран – почти шест часа, в които умът остава пасивен. Кратките и наситени визуални формати не изискват от нас да изграждаме или поддържаме собствени ментални образи, което рязко контрастира с четенето на книга или престоя в тишина. Последиците от тази атрофия са сериозни: от общо творческо изтощение до пълна зависимост от външна стимулация и дори спад в нивата на емпатия.

В своята книга Кесада подчертава, че мозъкът е изключително адаптивен орган, чиято структура се променя според това кои области активираме. Позовавайки се на изследванията на психиатъра Гари Смол върху фронталния дял – центърът на паметта, въображението и сложното мислене – тя обяснява, че интензивната употреба на екрани може да остави тези зони „запустели“. Метафората е силна: вътрешността на ума започва да прилича на изоставена къща, потънала в прах и застинала в неподвижност.

Тази сетивна атрофия описва и певицата Иренегари в своя Substack. Тя споделя тревожното усещане, че губи способността си да извиква тактилни или обонятелни образи чрез ума си: „Вече не си представям как се усещат дъждовните капки или ароматът на вана с розови листенца. Дали проблемът е в телефона? Дали си представям по-малко, защото виждам твърде много?“

Кесада започва да изследва темата по време на пандемията, наблюдавайки как светът на децата ѝ се свива до размерите на екрана. Тя осъзнава, че когато суровият материал за въображението – живата реалност – бъде заменен от дигитално посредничество, самата способност да се твори смисъл е застрашена.

Зрелостта традиционно се свързва с момента, в който фантазията отстъпва пред прагматизма – когато чудовищата в училищния двор изчезнат, а шепата пясък спре да бъде съкровище. Днес обаче този преход настъпва преждевременно. Процесът на хомогенизация на реалността се ускорява от постоянната визуална стимулация, която не оставя място за въображаема игра.

Масовият стремеж към по-здравословен живот безспорно е успех на съвремието. Проблемът обаче възниква тогава, когато грижата за тялото премине границата на разумното и се превърне във всепоглъщаща мания

Когато здравословният начин на живот се превърне в потисничество

Показателен пример за тази тенденция е сътрудничеството между Mattel и OpenAI. Макар детайлите около новите продукти да са оскъдни, идеята за кукла Barbie, задвижвана от ChatGPT, е вече на хоризонта. Това крие риск да лиши децата от една от най-важните им творчески задачи: да дават глас и характер на своите играчки.

„Те не са разбрали нищо“, коментира Кесада по адрес на създателите. „Децата никога не са имали нужда играчките им да говорят, за да оживеят.“ В стремежа си да направят предметите „умни“, технологиите парадоксално отнемат възможността на детето да използва собствения си ум, за да вдъхне живот на света около себе си.

Въображението като основа на емпатията

Поетът и преподавател Фернандо Валверде, автор на „Мъжете, които убиха майка ми“, изследва въображението през призмата на романтическата литература в Университета на Вирджиния. Проучванията му върху биографията на Пърси Шели го отвеждат до фундаменталната мисъл: „Най-великият инструмент на моралното добро е въображението.“

Според Валверде това прозрение на Шели поставя способността да си представяме в самия център на човешката етика. „Едва когато успеем да си представим болката, която действията ни причиняват на другите – това, което днес наричаме емпатия – ние ставаме способни на истинско морално решение“, обяснява той.

Валверде, който активно подкрепя създаването на университетски катедри по въображение, подлага студентите си на необичаен експеримент за „събуждане“ на сетивата. В часовете му е забранена всяка технология, създадена след XIX век – от смартфони и лаптопи до съвременните химикалки. „Кризата на въображението е резултат от факта, че сме се отказали от реалния свят в полза на екрана“, твърди той. „Дори когато вървят заедно, хората остават изолирани в дигиталната си реалност.“

Резултатите от този „технологичен пост“ са категорично позитивни. Макар първоначално студентите да изпитват тревожност от липсата на устройства, постепенно зависимостта отслабва, а социалните взаимодействия се засилват. Валверде отбелязва любопитен детайл: в края на курса студентите познават лично по имената им значително повече свои колеги, отколкото в началото.

Музиката, модата и киното все по-често поставят знанието и мисленето в центъра на вниманието въпреки нарастващия антиинтелектуализъм

Интелектът като новата тенденция в поп културата

Пътят към възстановяването – активното четене

Бегоня Кесада и Фернандо Валверде са единодушни, че четенето е най-мощният инструмент за реанимация на въображението. Неслучайно символ на тази борба често е Дон Кихот – рицарят, чийто вътрешен свят е по-реален от заобикалящата го среда.

„За разлика от пасивното консумиране на съдържание, четенето изисква усилие и активно участие“, подчертава Кесада. „То е форма на възприятие, която изисква търпение и доверие, докато историята се разгръща. Но веднъж постигнеш ли го, изграденият свят става изцяло твой.“