В новия си завладяващ проект The Christophers, Стивън Содърбърг ни среща с художника отшелник (Иън Маккелън) и дискретна фалшификаторка (Микаела Коел), наета от алчните му наследници, за да довърши тайно прочутата му серия от картини. Филмът е интелигентен размисъл върху творчеството и авторството – за смисъла на самото създаване и за смелостта да спреш. Лентата е особено любопитна в контекста на самия Содърбърг, който днес твори с почти индустриална скорост (това е третият му филм за 18 месеца), но същевременно познава отлично тишината на четиригодишното си доброволно оттегляне от киното.

Още по-стряскащ контекст придават думите на Содърбърг в интервюта около филма, в които той изразява интерес към нещо, което много големи творци категорично отказват да приемат – използването на изкуствен интелект в киното. В разговор за Filmmaker Magazine той споделя, че е използвал нещо, наподобяващо генеративен AI, за да създаде „тематично сюрреалистични образи, които съществуват в пространство на съня, а не в буквална реалност“ за предстоящ документален филм за Джон Ленън и Йоко Оно. Той също така заявява, че филмът, който планира за Испано-американската война, ще използва „много AI“. Пред Variety обаче той звучи по-скоро като прагматик, отколкото като краен привърженик на технологиите: „Не го виждам нито като универсално решение, нито като края на света“, посочва той, прогнозирайки, че след пет години може да гледаме на AI просто като на интересна, преходна фаза. 

Содърбърг определя реакциите към първоначалните му изказвания като „озадачаващи“ – и това е донякъде разбираемо, предвид дългогодишната му склонност да експериментира с нови технологии и сравнително умерения му тон. Не е съвсем ясно и как точно ще използва AI във филма за Испано-американската война – дали ще става дума за изцяло генеративни решения, или за по-незабележима употреба, подобна на компютърно генерираните изображения, пише The Guardian. 

Всъщност Содърбърг далеч не е най-радикалният поддръжник на технологията. В Холивуд има много по-влиятелни фигури, чийто ентусиазъм често граничи с корпоративна реторика. Само преди седмица Сандра Бълок призова: „Трябва да го разберем и приемем – да го направим наш приятел“. Тя, заедно с неуморната Рийз Уидърспун, се превърна в един от водещите гласове, които налагат изкуствения интелект като неизбежен спътник на съвременното изкуство.

Съществува сериозно недоволство към подобен почти проповеднически тон, особено когато става дума за технология, която лесно може да се използва за плагиатство, подвеждане или просто създаване на некачествено съдържание. За много зрители обаче истинското разочарование идва от това, че подобна подкрепа се демонстрира от хора, чийто професионален път изисква много по-нюансирано разбиране за смисъла на филмопроизводството. 

Освен Содърбърг, Джеймс Камерън също проявява интерес към технологията, макар да настоява, че генеративният AI няма да има място във вселената на Avatar, ако не е под контрола на истински специалисти по визуални ефекти. Бен Афлек е инвестирал в AI стартъп, а брат му Кейси участва в нов филм на Дъг Лаймън, който ще използва както актьори и екип, така и AI-генерирани декори и осветление. 

Може би е нереалистично да се очаква всички да споделят крайното мнение на Гийермо дел Торо, който заявява, че „по-скоро би умрял“, отколкото да използва AI, или по-умерената защита на човешкото творчество от страна на Стивън Спилбърг. Но това повдига въпроса къде е границата – доколко подкрепата (или дори неутралността) към AI е приемлива за почитателите на тези творци.

Позицията на режисьори като Содърбърг, ориентирани към нискобюджетни продукции, или на Камерън, който подчертава значението на авторския контрол, изглежда значително по-аргументирана от твърденията на Лаймън относно мащабната оптимизация на разходите чрез AI. Вероятно изкуственият интелект ще извърви пътя на компютърно генерираните изображения (CGI) – технологията ще се утвърди като инструмент, чиито резултати варират от визуално незадоволителни при форсирана употреба до напълно интегрирани и незабележими при прецизна реализация.

Паралелът с навлизането на дигиталните камери в киното – технология, на която Содърбърг стана ранен привърженик – е очевиден. Днес дигиталният формат е абсолютният стандарт, а лентата е запазена територия за малцина. Въпреки това е спорно дали общото визуално качество се е повишило: докато майсторите владеят дигиталния език до съвършенство, масовото ниво често изглежда по-ниско.

Същият сценарий заплашва и сферата на изкуствения интелект. Истинската заплаха не е в това, че режисьор от ранга на Содърбърг ще започне да създава посредствени творби с AI. Рискът е по-дълбок – масовото кино, което и в момента често страда от липса на визия, може да деградира още повече. Резултатът би бил свят, в който публиката търси качество в един все по-тесен кръг от утвърдени автори, докато за останалата продукция се наложи трайно занижен стандарт.

Идеята зад новите технологии винаги е била да демократизират изкуството – да дадат възможност на повече хора да създават филми. Но начинът, по който AI се налага днес, звучи по-скоро като корпоративна стратегия, отколкото като творческа революция. Съпротивата срещу този процес може да изисква повече от няколко принципни режисьори. Хората, които говорят от името на киноиндустрията, ще трябва отново да възприемат киното като занаят и изкуство, а не просто като офис, който получава нов софтуер.