Около времето на пандемията книга за самопомощ с неособено бляскаво, но функционално заглавие – „Порасналите деца на емоционално незрели родители“ – набра огромна популярност в социалните мрежи. Тя е публикувана пет години по-рано, но през 2020 г., когато повече хора имаха време да се замислят за живота си, книгата беше преоткрита.

Успехът ѝ беше подхранен от читатели, които разпознаха собственото си детство в страниците ѝ и преживяванията си с родители, склонни към неконтролируеми емоционални изблици, емоционално недостъпни, себевглъбени или лишени от емпатия. Според авторката Линдзи С. Гибсън това са родители, чието собствено емоционално развитие е останало на нивото на четири- или петгодишно дете. Собствените им деца са ги надраснали и вече започват да го осъзнават, пише The Guardian.

Най-новата книга на Гибсън – „Как да отгледаме емоционално зряло дете“ – е наръчник за онези, които не искат децата им да преживеят същото детство, което самите те са имали. 

 „Ако имате емоционално незрял родител, това не означава, че сте обречени“, казва пред The Guardian Гибсън. „Но вероятно сте усвоили емоционално незрели нагласи и поведения, които понякога излизат наяве. Разликата е, че ако имате достатъчна емоционална зрялост, ще ги забележите и това ще ви тревожи.“

Според Гибсън може би най-важната нагласа, от която родителите трябва да започнат, е идеята, че детето „е истински човек отвътре“. Докато за някои това е очевидно, в родителската практика не е рядкост децата да бъдат възприемани предимно като обекти за обгрижване – хранене, обличане и придвижване, поради което подобно напомняне се оказва изключително навременно и точно.

Склонността да се предвижда най-лошият сценарий често се превръща в изтощителен мисловен капан. Разпознаването на този механизъм е първата стъпка към възвръщане на вътрешното спокойствие и рационалния поглед над събитията

Живот в режим на постоянна криза: Как се овладява навикът да се катастрофизира?

 „Те са чувствителни, съзнателни същества; усещат нещата също толкова силно, колкото и възрастните“, подчертава тя. Често в общуването с децата се наблюдават подходи и реакции, които биха били напълно недопустими в отношенията с близки приятели.

 „Склонни сме да мислим, че децата не изпитват унижение или срам, че нямат естествено чувство за достойнство, че можем да казваме и правим каквото си поискаме с тях, а те пак ще ни обичат. Но това, което им причиняваме, се запечатва емоционално. Те нямат езика и опита, за да го изразят, затова е лесно да го пропуснем. Често не осъзнаваме колко болка причиняваме.“

Гибсън разглежда всеки етап от развитието на детето – от бебешката възраст до тийнейджърските години. Съветите ѝ включват сериозно отношение към детските тревоги, подкрепящо насърчаване на автономността и съдействие при разпознаването на емоциите. Голяма част от подхода ѝ се основава на разбирането за реалните възможности на децата във всяка възраст. Прилагането на тези принципи води до бързо намаляване на родителското раздразнение и помага за осъзнаването и коригирането на много от често допусканите грешки.

Но дали не е твърде късно, ако детето вече е достигнало юношеството, а тази основа не е изградена?

 „Категорично не“, отговаря Гибсън. „Нима някога е твърде късно човек да започне да реагира положително на уважение и любов? Познаваме истории на хора в затвора, които са срещнали емоционално зрели личности и това е променило живота им. Така че не, никога не е твърде късно. Но трябва да имате предвид, че хората изграждат модел за света още в ранното детство – какви са другите хора, какво могат да очакват от света и от околните. Част от задачата ни като родители е да помогнем за изграждането на този модел. Той може да бъде променен, но е трудно. Старите уроци винаги оставят следа.“

В ранното детство например много се говори за значението на родителската връзка – обикновено майчината – която уж трябва да възникне инстинктивно. Това поставя огромно напрежение върху майките, които не изпитват подобно чувство или страдат от следродилна депресия. Унищожава ли това шансовете на детето за емоционална зрялост завинаги?

 „Не, абсолютно не“, категорична е Гибсън. Полезно е обаче тези теми да се обсъждат на по-късен етап – независимо дали причините са извън личния контрол, като депресия, бедност и собственото възпитание, или са просто част от неизбежните родителски грешки.

В книгата си Гибсън споделя история за майка, която се извинила на 7-годишната си дъщеря за това, че била твърде строга с нея при създаването на хигиенни навици в ранна възраст. Чувайки думите ѝ, момичето избухнало в сълзи.

 „Когато родителят се върне назад и каже: „Може би си имал това негативно преживяване заради нещо, което се е случвало с мен“, представете си как това променя представата на детето за самото него. Вместо: „Аз съм мръсно и разхвърляно дете“ или „Мама не ми обръщаше внимание, защото не съм интересен“, детето започва да разбира какво се е случило. Тези опити да поправим щетите наистина променят историята, която детето разказва за себе си.“

Според средновековните мъдреци правилно насоченото отлагане на задачите може да отвори вратите към креативността и себепознанието

Как да превърнете прокрастинацията в свое предимство?

Гибсън прилага този подход и към собствения си син, когато той е на около 18 години и му предстои да замине за университет. Тя споделя, че е провела разговор с него, в който се е извинила за определени свои постъпки и за прекомерната си строгост, породена от несигурност в онзи момент. Целта ѝ е била да промени неговото възприятие за миналото – вместо синът ѝ да тълкува тогавашните ситуации като доказателство за собствената си липса на стойност, да разбере, че майка му просто е допуснала грешка.

Според Гибсън ролята на родителя не изисква съвършенство или постоянно поставяне на детските нужди на преден план. Тя разглежда емоционалната зрялост като спектър, като отбелязва, че под влияние на стрес, умора или заболяване всеки родител може да прояви по-инфантилно поведение. Ключът е в по-голямата осъзнатост по отношение на връзката с децата.

В подкрепа на това тя дава следния пример: ако родителят е зает с готвене или работа, а детето иска да сподели подробности за безинтересна за него видеоигра, не е необходимо веднага да се прекъсва текущата дейност.

По думите на Гибсън е важно да се намери балансиран стил на родителство, който не води до изтощение. Достатъчно е да се отдели съвсем малко време за адекватна реакция, като например: „Искам да те изслушам, но в момента не мога да ти обърна необходимото внимание. Може ли да поговорим по-късно?“ По този начин детето получава признание и разбиране. В противен случай, ако бъде просто отблъснато, съществува риск то да не си направи извода, че майка му е заета, а да реши, че не бива да споделя вълненията си с нея.

Емоционално зрелият родител може да избухне, но впоследствие ще забележи реакцията на детето и ще се извини. „Можете да се върнете назад и да поправите нещата“, посочва Гибсън, подкрепяйки концепцията на педиатъра Доналд Уиникът за „достатъчно добрия“ родител.

Този подход изисква време и усилия, но целта му е изграждането на дългосрочна и пълноценна връзка с детето. Гибсън подчертава, че това не е призив за всепозволеност – децата имат нужда от граници, а трудното им поведение изпитва емоционалната зрялост на родителя. Именно тогава се появява възможност за учене: „Каква беше грешката? Какво ще направим сега, за да поправим ситуацията? Какво научи от това? Но ако ги ударите или им крещите просто за да спрете поведението веднага, те се чувстват унизени.“

При поставянето на граници – особено на тийнейджъри – авторитарността може да се избегне чрез диалог. „Всичко е в обяснението“, обяснява тя, макар да признава, че юношите рядко се вълнуват от родителските тревоги и няма да се съгласят веднага. Ползата от този подход е на подсъзнателно ниво, тъй като изключва автократичния подход: „Казвате: „Не мога да ти позволя това, защото представяш ли си какво може да се случи на плажно парти в полунощ?““

Според Гибсън тонът е по-важен от моментното приемане на аргументите. Тя споделя, че порасналият ѝ син, който днес е на ръководна позиция, наскоро осъзнал, че използва нейните думи пред екипа си, заявявайки: „Трябва да бъдем отговорни и да носим отговорност за действията си.“ Макар това да не е имало значение за него на 16-годишна възраст, в крайна сметка тези послания попиват. 

Първоначално Гибсън изучава изкуство и литература, но интересът към човешките истории я насочва към клиничната психология. През 90-те години, в частната си практика, тя започва да развива тезата за емоционалната незрялост, наблюдавайки възрастни пациенти с трудности във връзките, чувство за вина и перфекционизъм.

Изследвания сочат, че дигиталната среда ни превръща в пасивни консуматори и подкопава творческото мислене и емпатията

Тихата криза на технологичното общество – упадъкът на въображението

„Наложи ми се да слушам страданието, което емоционално незрелите хора причиняват. Беше поразително как някой взаимодейства с човек, който емоционално функционира като шестгодишно дете. И въпреки това изобщо не смята, че има проблем в начина, по който се отнася към собственото си дете. Липсва му всякаква саморефлексия и прехвърля вината върху всички останали.“

Концепцията на Гибсън не е официално призната медицинска диагноза и понякога е критикувана, че прехвърля вината върху родителите и патологизира безобидни черти на характера. Книгите ѝ обаче намират широк отзвук сред читатели, които разпознават сходни дефицити в детството си, пише The Guardian. 

Запитана как родителите да разберат дали детето им се развива добре, тя отговаря: „Има ли светлина в него? Изпитва ли радост? Зрелостта е нещо щастливо – тя позволява на човек да изпитва радост и енергия. Искаме да виждаме тази енергия, този интерес към нещата, които обича.“

Наред със самоконтрола, емоционалното здраве включва развиване на емпатия, морал и способност за преосмисляне на действията. „Важно е да могат да погледнат към собственото си поведение. Не прекалено критично, но искаме да могат да преосмислят действията си. Ако детето ви може да се върне и да се извини, то вече е на път към емоционалната зрялост. Това означава, че има саморефлексия, емпатия и способност да поправя емоционалните щети. А това ще може да прави и в отношенията си с други хора по-късно в живота.“

Гибсън открива същите прояви на импулсивност, липса на емпатия и отказ от поемане на вина и в съвременната политика: „Историята е пълна с егоцентрични хора, които правят каквото им е удобно в момента, без да се интересуват от никого другиго“. Според нея емоционалната незрялост понякога носи материален успех, тъй като системата често толерира използването на другите за лична изгода.

Въпреки това тя остава оптимист за възможността за по-здраво общество, основано на сътрудничество и взаимна подкрепа: „Едно от нещата, които капиталистическото общество трудно приема, е, че хората, които си помагат, уважават се и се подкрепят взаимно, изграждат система, която работи изключително добре. Хората са по-щастливи, по-ангажирани и по-продуктивни. Жалко е, че това рядко се възприема като сила.“

Личната мисия на Гибсън е „да направи понятието „емоционална незрялост“ толкова разпознаваемо, че хората да го забелязват и да не попадат под влиянието на егоцентрични личности, които им казват как да живеят и как най-добре да им служат“. Според нея никога не е късно за емоционално развитие, а подкрепата на детското емоционално здраве има значение за цялото общество.