Когато на 11 септември 2001 г. терористи атакуваха САЩ, те предизвикаха реакция, която от днешна гледна точка изглежда забележителна: страната мигновено се обедини отвъд всички политически и идеологически разделения.

Само три дни по-късно Камарата на представителите и Сенатът одобриха с общ резултат 518 гласа срещу 1 широкообхватна резолюция, разрешаваща използването на военна сила срещу всеки, смятан за отговорен за атаките.

В проучване на Wall Street Journal от онзи момент 82% от американците заявяват, че одобряват работата на президента Джордж У. Буш, който само месеци по-рано дори не беше спечелил мнозинството от гласовете на избирателите на изборите, довели го в Белия дом.

Почти три четвърти от американците смятат, че въпреки атаките – или може би именно заради единната реакция срещу тях – страната се движи в правилната посока. В много отношения Америка показва най-доброто от себе си.

Но единството след 11 септември не продължава дълго.

Събитията от този ден посяват и семената на голяма част от разногласията и разочарованието, които ще измъчват американската политическа система през следващия четвърт век. Терористичните атаки водят до продължителните войни в Ирак и Афганистан, които политическото ръководство на страната така и не успява да спечели. Това поражда цинизъм към политическия елит и много от институциите и предизвиква нова изолационистка реакция и в двете партии, пише в анализ WSJ.

Методите, използвани от американските служби за сигурност в непрозрачната война срещу тероризма, разделят обществото. Засилените мерки за сигурност в почти всички сфери на живота допълнително подхранват усещането за несигурност. Шокът от атаките засилва страха от чужденците, който на свой ред стимулира антиимигрантските настроения.

В крайна сметка не е трудно да се проследи линията от 11 септември до възхода на движението Make America Great Again (MAGA) на президента Доналд Тръмп, който навремето невярно твърдеше, че хиляди мюсюлмани в Ню Джърси са празнували терористичните атаки. Именно гневът и недоволството от политическия елит, натрупали се през годините след 11 септември, се превръщат в гориво за движението MAGA.

От MAGA към MEGA: Имат ли САЩ амбиции да внасят авторитаризъм в Европа

Събитията от 11 септември „поставиха началото на модел на страх и гняв, който ни отведе в тъжна нова посока“, казва пред WSJ Джон Хамри, бивш високопоставен служител на Пентагона и дългогодишен ръководител на Центъра за стратегически и международни изследвания (CSIS).

Днес делът на американците, които смятат, че страната се движи в правилната посока, е приблизително една трета от нивото непосредствено след 11 септември. Одобрението за работата на Тръмп пък е с 40 процентни пункта по-ниско от това за Буш тогава.

Все пак американският отговор успя да предотврати повторение на терористични атаки от подобен мащаб – нещо, което в дните непосредствено след 11 септември съвсем не изглеждаше сигурно.

Днес въпросът е друг: може ли страна, която показа, че е способна да се обедини в момент на крайна опасност, отново да намери това усещане за общност? И би ли могла да реагира със същото единство, ако бъде изправена пред нова катастрофа?

„Забравената империя“: Когато Русия се опита да колонизира Калифорния

Поглед назад

Преди 25 години съвсем не е сигурно, че САЩ ще реагират на атаките така, както го направиха. По онова време във Вашингтон не липсват обичайните политически конфликти.

Изборите, довели републиканеца Джордж У. Буш в Белия дом по-малко от година по-рано след победата му над демократа Ал Гор, все още предизвикват спорове. Буш встъпва в длъжност едва след решение на Върховния съд, което на практика му осигурява необходимите гласове в Избирателната колегия. Много демократи все още са разгневени. Конгресът е почти поравно разделен между двете партии – идеална предпоставка за политическа блокада.

След това идва катастрофата.

Когато самолет се вряза в Световния търговски център в Ню Йорк, първоначално мнозина решиха, че става дума за трагичен инцидент. Минути по-късно втори пътнически самолет удари кулите близнаци, а трети се вряза в Пентагона. Тогава вече всички разбраха какво всъщност се случва.

Източници на Wall Street Journal в сферата на националната сигурност – един от които по случайност се намира в бюрото на изданието във Вашингтон по време на атаките – веднага стигат до заключението, че извършителите трябва да са терористичната организация „Ал Кайда“ и нейният лидер Осама бин Ладен.

Шокът във Вашингтон е пълен. В напрегнатите минути след първоначалните удари, докато от Пентагона се издига дим, почти всички предполагат, че следващата мишена ще бъде Белият дом или Капитолият. Тези страхове се потвърждават, когато още един самолет пада в поле в Пенсилвания, очевидно преди да достигне целта си във Вашингтон.

Президентът Буш е извън столицата и бързо е качен на президентския самолет, който излита към неизвестна дестинация. Вицепрезидентът Дик Чейни буквално е отведен в подземен бункер под Белия дом.

И в институциите, и извън тях хората са принудени да си задават въпроси, за които никога преди не са мислили: Децата ми в безопасност ли са? Трябва ли да избягаме извън града? Защо над нас летят изтребители?

На фона на тези въпроси политическите разногласия внезапно изглеждат дребни и незначителни. Надделява импулсът за обединение и за започване на нова война срещу тероризма, която мнозина скоро сравняват с националната мобилизация по време на Втората световна война.

От фискалната драма има изход: Шест урока от най-тежките финансови кризи на Америка

Само часове след атаките, вечерта на 11 септември, десетки конгресмени от двете партии се събират на стълбите на Капитолия и пеят „God Bless America“ в излъчена по националните телевизии демонстрация на единство.

Едва 11 дни по-късно Белият дом създава изцяло нов пост – директор на Службата за вътрешна сигурност, чиято задача е да координира разузнавателните структури и службите за национална сигурност и да намали риска страната отново да бъде изненадана по подобен начин.

Републиканци и демократи се обединяват и за създаването на двупартийна комисия, която да разследва причините за атаките. Млади американци постъпват в армията, за да участват във войната срещу тероризма.

Не само САЩ се обединяват. Това прави и светът. Съюзниците на Вашингтон в НАТО задействат за първи и единствен път в историята на Алианса член 5, според който нападение срещу една държава членка се разглежда като нападение срещу всички. Руският лидер Владимир Путин изпраща на САЩ скулптура като мемориален жест в борбата срещу тероризма.

Комунизъм в Америка: Републиканците тестват избирателите с реторика от Студената война

Политиката се завръща

Постепенно обаче единството започва да се пропуква.

Опитът новата Служба за вътрешна сигурност към Белия дом да бъде превърната в огромно министерство, координиращо дейността на 22 различни агенции и ведомства, се превръща в партиен политически спор. Демократите настояват служителите на новата структура да имат право да членуват в синдикати. Републиканците са против, а политическите им стратези създават реклами, обвиняващи демократите, че поставят националната сигурност под риск.

Разрешените от администрацията на Буш сурови методи за разпит на заподозрени в тероризъм също се превръщат в източник на разделение. Републиканците са склонни да ги смятат за необходими предвид заплахите пред страната и характера на противника. Демократите ги определят като прекомерни и несъвместими със стандартите, към които Америка би трябвало да се придържа.

След това президентът Буш предлага САЩ да преминат отвъд широко подкрепяната операция в Афганистан, насочена срещу конкретните терористични мрежи зад атаките, и да започнат пряка война срещу Ирак с цел унищожаване на предполагаемите му оръжия за масово унищожение.

Много демократи отказват да подкрепят тази стъпка, припомня WSJ. Те обвиняват републиканските ястреби, че използват терористичната заплаха като претекст за война срещу режима на Саддам Хюсеин, която отдавна са искали да започнат. При гласуването в Камарата на представителите на резолюцията, разрешаваща използването на сила срещу Ирак, 126 демократи гласуват против.

Войната срещу тероризма постепенно се превръща от обединяваща кауза в партиен въпрос.

Разделението се задълбочава още повече, след като Буш обявява победа само шест седмици след началото на войната в Ирак, а по-късно администрацията му е принудена да признае, че твърденията за иракски оръжия за масово унищожение са били погрешни.

Американските сили остават въвлечени в продължителна борба срещу ислямистки терористични групировки в страната в продължение на две десетилетия. Президентът Барак Обама не успява да намери подходящ начин за изтегляне от Афганистан. Не успява и Доналд Тръмп през първия си мандат. В крайна сметка Джо Байдън прекратява американското участие, но самото изтегляне е широко възприето като унизително за САЩ.

„Ако в американското политическо съзнание са останали следи от 11 септември, това са спомените за случилото се в Ирак и Афганистан и умората от безкрайните войни“, казва пред WSJ републиканският социолог Бил Макинтърф.

Бащите основатели на Америка са причината тя да е богата. Това наследство е изложено на риск

Сривът на доверието

Разбира се, неуспешните войни не са единствената причина за нарастващото разочарование на американците през следващите години. Сривът на ипотечния пазар, последвалата финансова криза, растящият държавен дълг и неспособността на властите да овладеят увеличаването на нелегалната имиграция също играят своята роля.

Данни на Gallup показват, че доверието както в президентската институция, така и в Конгреса започва трайно да намалява именно през годините след 11 септември – тенденция, която продължава и днес.

Сега едва 27% от американците заявяват, че имат високо или много високо доверие в президентската институция, спрямо 55% през 2003 г. При Конгреса спадът е още по-драстичен – доверие изразяват само 9%, спрямо 29% тогава. Дори въоръжените сили, които обикновено остават относително изолирани от политическите настроения, отчитат спад на общественото доверие през последните две десетилетия.

Засиленият цинизъм засяга и двете основни партии, които през последния четвърт век трудно успяват да изградят трайна обществена подкрепа. Вместо това американската политическа система навлиза в необичаен период на нестабилност, в който избирателите постоянно се колебаят между демократи и републиканци.

В 10 от 12-те национални избори след 11 септември поне една от основните политически институции във Вашингтон – Камарата на представителите, Сенатът или Белият дом – преминава под контрола на другата партия. За сравнение, подобна промяна се случва само при пет от предходните 12 избора.

MAGA налива 10 милиона долара за предизборна реклама в оспорвания Тексас

Войната срещу тероризма има и още едно важно политическо наследство. Днес във Вашингтон има значителен брой ветерани от продължителните войни в Афганистан и Ирак, които придобиват все по-голямо влияние върху политическата система. И сега, когато борбата срещу ислямския екстремизъм се разгръща на нови фронтове в Иран и Африка, именно тези ветерани често са сред най-скептичните към нови американски военни интервенции в чужбина.

Най-яркият пример е вицепрезидентът Джей Ди Ванс, служил в морската пехота в Ирак. Той е сред високопоставените представители на администрацията на Тръмп, които проявяват най-сериозни резерви към сегашния конфликт с Иран.

От другата страна на политическото разделение демократът от Ню Йорк Пат Райън, участвал в две бойни мисии в Ирак, наскоро оглави група от десет ветерани в Камарата на представителите, които се обявиха срещу кампанията в Иран.

След „трилиони долари и безброй човешки жертви“ в предишните конфликти в Близкия изток, „отказвам да позволя на страната, която обичам, отново да допусне същите грешки“, заяви Райън.

Как Чарли Кърк промени консервативните медии – и американската политика

Може ли Америка отново да се обедини?

Пътят, по който американската политика пое през последния четвърт век, поставя един фундаментален въпрос: способни ли са САЩ отново да постигнат единството, което изпитаха непосредствено след 11 септември – било в нормални времена, било при нова голяма заплаха?

Чарли Кук, дългогодишен независим политически анализатор, не е убеден.

„Не знам какво би могъл да направи който и да е президент, за да постигне одобрение от над 70%“, коментира той пред WSJ. „И в двете партии има твърде много хора, които не биха дали и най-малък шанс на президент от другата партия.“

В известен смисъл страната получи своеобразен тест за способността си да се обединява при криза шест години по-рано, когато избухна пандемията от Covid-19. В началото имаше усещане за общност, но след това кризата отново извади на повърхността ожесточено партийно противопоставяне и разделение.

И все пак американската политика се движи на цикли и има основания да се смята, че сегашният период на дълбока поляризация в някакъв момент може да отстъпи място на ново усещане за единство – може би при лидер, който все още не се е появил.

Малцина навремето биха предположили, че Ейбрахам Линкълн, Франклин Рузвелт или Роналд Рейгън ще успеят да обединят американците по начина, по който го направиха. Затова би било грешка да се твърди, че подобно нещо вече е невъзможно. Или, както подчертава Макинтърф: „Никога не казвай „никога“, когато става дума за Америка“.