Заглавието на автобиографичната книга на един актьор винаги е от ключово значение. Когато този актьор е кинолегенда, то може да придобие първостепенно такова.

Силвестър Сталоун избира The Steps, като съпоставя предизвикателния път на живота си с величественото стълбище на Музея на изкуствата във Филаделфия, по което Роки еуфорично се втурва нагоре. Майкъл Дъглас без да се замисля нарича своята One Helluva Ride, Ал Пачино – Sonny Boy; Антъни Хопкинс We Did OK, Kid.

Книгата на Дъстин Хофман е от онези, които ни връщат към трогателно уязвимия свят на младостта, в който за първи път се проявява актьорската страст. Със заглавие Look at Me („Погледни ме“) тя разказва за копнежа на човек да бъде видян и чут на всяка цена. Или пък става дума просто за детинския импулс да се изтъкнеш?

На снимачната площадка на трилъра Marathon Man през 1975 г., Хофман казва на своя колега Лорънс Оливие, че актьорството е в това да имаш какво да кажеш на света. „Глупости“, отвръща рязко Оливие – и след това обяснява актьорския импулс, като приближава лицето си до това на Дъстин и прошепва: „Погледни ме, погледни ме, погледни ме, погледни ме, погледни ме.“

Ако трябва да започнем отначало – всеки читател на автобиографията на Дъстин Хофман ще иска да узнае истината зад още една легендарна история, свързана с Лорънс Оливие, отбелязва в рецензия The Guardian.

Наистина ли актьорът е останал буден цяла нощ в опит да изглежда изтощен на снимачната площадка, само за да може на другия ден да чуе: „Защо не опиташ да станеш актьор, скъпо момче“?

Отговорът е „не“. А обяснението на Хофман разкрива журналистическия трик да се извади умишлената ирония от чуждата история и да се приложи за сметка на автора. Хофман наистина остава буден цяла нощ, купонясвайки със забранени вещества в „Студио 54“; след което се появява на работа в ужасен вид. Оливие, без изненада и с огромна доза забавление го съветва да опита да се държи като актьор, а журналистът от Vanity Fair, на когото после Хофман разказа това, пренаписва цялата история.

Автор на автобиографичната книга е Ариел Леви, щатен журналист New Yorker, а може би в подражание на начина, по който Хофман говори в диктофона на колегата ѝ, историята подскача като скакалец напред-назад по времевата ос.

Има две дълбоко болезнени теми, които се открояват: бащата на Хофман и движението #MeToo. Чуваме много за първото, почти нищо за второто.

Дъстин Хофман е умният, борбен аутсайдер, енергично момче от светско еврейско семейство в Калифорния, чиято майка опитва да го убеди на 12-годишна възраст да си направи пластична операция на носа, точно когато и тя си прави такава.

В колежа посещава курсове по актьорско майсторство, за да си спечели допълнителни кредити, и пристрастен към смеха и аплодисментите, заминава на Изток, за да пробие във вълнуващия и високодуховен свят на нюйоркския театър.

Събира се с други млади надежди като Джин Хакман и Робърт Дювал, които сами по себе си кипят от потисната амбиция и гняв. Предопределен е да стане знаменосец на суровата американска нова вълна, в която на водещите актьори се позволява да изглеждат по-грубо (въпреки че това изключение не важи за жените).

Брилянтният млад комедиант и режисьор Майк Никълс сензационно избира този изгряващ бродуейски талант за роля, която не съответства на типажа му (хората очакват фигура като Робърт Редфорд) – младият мъж, съблазнен от по-възрастна жена във филма The Graduate, ярка метафора за новото и старото кино.

Хофман е на 30 години и силно гримиран, за да изглежда по-млад; партньорката му Ан Банкрофт е на 36 години и е осветена така, че да изглежда по-възрастна – сексистки дисбаланс, който тогава той не осъзнава напълно. Но нещо го тревожи, когато прочита пародията в списание Mad за героя му от The Graduate: „Мамо, защо аз съм евреин, а ти и татко не сте?“

Антисемитизмът играе второстепенна, но дразнеща роля в голяма част от подигравките, които той периодично понася от пресата по онова време, уж защото не е достатъчно висок и красив.

The Graduate е последният шанс на Дъстин Хофман да изиграе младеж. Подобно на Джим Хакман, той носи труден характер и има навика да отговаря на режисьора.

Въпреки това, следват знаковите роли в криминалния трилър Straight Time, Kramer vs Kramer, Tootsie, Wag the Dog“ (за която твърди, противно на популярния мит, не е базирана на образа на шефа на Paramount Pictures Робърт Еванс); и братът с аутизъм в Rain Man, в дует с Том Круз. Това е роля, за която се вдъхновява от Питър Гътри, братът с аутизъм на звездата в американския футболен клуб от Принстън Кевин Гътри. Но Хофман изглежда напълно незапознат със съвременните проблеми на политиката относно пола и автентичния кастинг, които днес могат да повлияят на възприемането на някои от тези образи.

Звездата на тази автобиографична книга, всъщност нейният трагичен герой, е гневният и упорит баща на Хофман, Хари, който сам копнее за холивудски успех и така и не успява да се примири с този на Дъстин.

Той е шеф на отдела за реквизит в Columbia Pictures и работи по филма на Франк Капра Mr Smith Goes to Washington, но е уволнен, защото се държи със своите началници по начин, позволен на Дъстин да прави едно поколение по-късно.

След провала Хофман-старши отворя магазин за мебели и гневно – с обиди, излива своето недоволство над синовете си, Рони и Дъсти.

В историята, когато Хофман разказва как на баща му е позволено да дойде на снимките на The Graduate, се усеща Дикенсова меланхолия, продължава The Guardian.

След това актьорът чува как режисьорът подигравателно разказва на всички как този абсурден човек, Хари, си позволил да каже на г-н Никълс как да заснеме сцената.

Унижението от това вероятно е нещо, което все още не е преработил напълно, въпреки да твърди, че вдъхновява сценичното си превъплъщение на Уили Уоман в пиесата на Артър Милър Death of a Salesman на образа на баща си, с маниери, които според него със сигурност би разпознал.

И така стигаме до обвиненията през 2017 г., че е опипвал и тормозил сексуално17-годишната стажантка Анна Греъм Хънтър на снимачната площадка на телевизионната адаптация на неговата постановка Death of a Salesman от 1985 г., след което неговата партньорка в едноименния спектакъл Бродуей, Катрин Ростър, отправя подобни обвинения, а още две жени – Кори Томас и Мелиса Кестър, също излизат с подобни твърдения.

Дъстин Хофман отрича да е извършил някакво нарушение, но признава, че се е държал безразсъдно и нетактично. Но нищо от това не се обсъжда конкретно в книгата; не се споменават имена, а темата се разглежда в няколко страници. За #MeToo той си спомня „разплатата… която се разпространяваше в интернет“, която, по думите му, е приветствал. И след това: „Изведнъж целият ми живот се промени.“

„За мен се говореха неща, които просто не бяха верни“, допълва той и задава въпроса:

„Възможно ли е да съм обвинен за недостатъчна емпатия? Че бях прекалено погълнат от себе си, за да възприема правилно какво са чувствали хората около мен по онова време? Сигурно. Разбира се.“

Може би непрекъснатата му нужда да работи и да не се оттегля в пенсия, докато наближава края на 80-те, се дължи отчасти на желанието му да отхвърли тези обвинения, за да се увери, че няма да са последното нещо в историята на живота му.