Почти три века след публикуването на „Пътешествията на Гъливер“ на Джонатан Суифт през 1726 г. най-разпознаваемият образ от романа остава този на огромния пътешественик, прикован към земята от въжета и заобиколен от миниатюрните жители на Лилипутия.

Сцената е пресъздавана и пародирана безброй пъти, но далеч по-малко известни са мрачните епизоди от произведението. В тях Гъливер се сблъсква с учени, които извършват жестоки експерименти с животни, и с общество от разумни говорещи коне, които спокойно обсъждат унищожаването на човекоподобните същества, с които съжителстват.

През трите столетия след появата на книгата в общественото съзнание постепенно се оформят две различни представи за нея. Едната е за безпощадна сатира, насочена срещу монархията, църквата, политическата система и човешката природа. Другата я представя като фантастична приключенска история, подходяща за деца. Именно това разминаване между първоначалния замисъл на Суифт и начина, по който произведението се възприема днес, превръща „Пътешествията на Гъливер“ в един от най-интересните примери за това как литературата може да придобие съвсем различен смисъл с течение на времето, пише BBC.

Оригиналният роман съчетава политическа критика, груб хумор и размишления върху човешката природа. Финалът му е особено мрачен: след срещата си с разумните коне Гъливер изпитва толкова силно отвращение към хората, че предпочита да прекарва времето си в конюшнята, далеч от човешкото общество.

Още от първото си издание обаче книгата започва да се променя. Отделни части са съкращавани, преработвани или напълно премахвани, докато постепенно се оформя далеч по-безобидната версия, позната на поколения читатели.

„Това вероятно е едно от най-често адаптираните литературни произведения в света“, коментира Даниъл Кук, автор на Gulliver's Afterlives: 300 Years of Transmedia Adaptation.

Романът вдъхновява множество илюстрации, театрални постановки, филми и телевизионни продукции. Гъливер се появява както в семейни приключенски истории на Disney, така и в съветски произведения, критикуващи капитализма.

От средновековните легенди до съвременните бестселъри – многовековната история на романтичното фентъзи

Най-трайно място в популярната култура обаче заемат именно адаптациите, които опростяват сюжета и премахват най-мрачните му елементи.

Според Абигейл Уилямс, професор по английска литература в Кралския колеж в Лондон, Суифт едва ли е предполагал, че романът му ще достигне до XXI век в толкова променен вид. „Суифт е замислил „Пътешествията на Гъливер“ като поредица от сатирични наблюдения върху човечеството и актуалните проблеми на своето време, а не като приключенска история“, обяснява тя.

Парадоксът според Уилямс е, че писателят осмива приключенската литература, но използва нейните похвати толкова успешно, че собственото му произведение в крайна сметка започва да се възприема именно като приключенски роман.

Как политическата сатира се превръща в детска приказка

Още при публикуването си през 1726 г. „Пътешествията на Гъливер“ постига голям успех. Първият тираж бързо се изчерпва, а книгата привлича както образованите читатели със своята язвителна критика, така и по-младата аудитория с фантастичните си светове.

Френският философ и писател Волтер, който по това време пребивава в Лондон, също е впечатлен от произведението. То оказва влияние върху собствената му сатирична творба „Кандид“.

Промените в текста обаче започват почти веднага. Издателят Бенджамин Мот премахва част от политически най-противоречивите пасажи и добавя текстове в защита на покойната кралица Анна.

Впоследствие романът започва да се разпространява и чрез евтини книжки, които представят опростени версии на историята. Те се оказват особено популярни сред младите читатели, за които оригиналното издание е сравнително скъпо.

През 1776 г., три десетилетия след смъртта на Суифт, издателят Франсис Нюбъри публикува още по-съкратена версия. От нея напълно отпадат пътешествието до летящия остров Лапута, където абсурдните научни експерименти осмиват Кралското научно дружество, както и срещата с разумните говорещи коне.

Къде е живял Шекспир? Нови доказателства пренаписват биографията на великия драматург

В центъра остават приключенията на Гъливер сред миниатюрните жители на Лилипутия и гигантите от Бробдингнаг.

Премахнати са и множество сцени, съдържащи сексуални намеци, телесни подробности и груб хумор. Сред тях е епизодът, в който Гъливер потушава пожар в кралския дворец на Лилипутия, като уринира върху него.

Така произведението постепенно губи голяма част от сатиричния си характер и започва да прилича повече на фантастична приказка.

До края на XVIII век съкратените издания вече са широко разпространени. Книгата се превежда на немски, френски и испански, като именно опростените версии често достигат до читателите извън Англия.

Този процес се задълбочава през Викторианската епоха, когато обществените и религиозните възгледи оказват силно влияние върху начина, по който романът се редактира и представя.

„Пълна атака срещу човечеството“

Викторианските читатели и критици трудно приемат някои от най-провокативните идеи на Суифт. Особено смущаващо за тях е представянето на човечеството чрез отвратителните, примитивни същества, наречени яхуси, които живеят под властта на разумните коне.

През 1853 г. писателят Уилям Мейкпийс Текери определя романа като непристоен както по език, така и по съдържание. Други критици стигат още по-далеч, като свързват мрачния мироглед на Суифт с предполагаеми проблеми на психическото му състояние.

„Викторианците смятали произведението за нехристиянско. Те ненавиждали грубия хумор, сексуалните елементи и непрекъснатото, мрачно презрение към човечеството“, обяснява пред BBC историкът Хестър Грант. Според нея именно тогава от романа са премахнати голяма част от елементите, възприемани като неприемливи, за да остане една по-чиста и приятна фантастична история.

Облаците на Нина Александрова, които ни събират под едно небе

Най-силно неодобрение предизвиква четвъртото пътешествие на Гъливер, в което той попада сред разумни говорещи коне. Даниъл Кук определя тази част от романа като „пълна атака срещу човечеството“. Докато осмиването на политиците в първото пътешествие изглежда сравнително безобидно, последното поставя под въпрос самата същност на човешката природа. 

„Суифт всъщност казва, че ние приличаме на яхусите“, посочва Кук. Според него не е случайно, че детските адаптации обикновено включват само първите две пътешествия, а не целия роман.

Но дали тази безпощадна критика означава, че самият Суифт действително е изпитвал омраза към човечеството?

Въпросът продължава да предизвиква спорове сред литературните изследователи. Някои възприемат писателя като убеден мизантроп, докато други смятат, че самият Гъливер, със своите ограничени разбирания и неспособност да осмисли видяното, също е обект на сатирата.

Политическото разочарование зад романа

За да се разбере остротата на произведението, е необходимо да се разгледа и политическият живот на неговия автор. Преди появата на „Пътешествията на Гъливер“ Суифт вече е утвърден сатирик и влиятелен политически публицист, свързан с торите във Великобритания.

Положението му обаче се променя след смъртта на кралица Анна през 1714 г., когато правителството, което подкрепя, губи властта си. Вместо да получи желаната висока позиция в Англиканската църква, той става декан на катедралата „Свети Патрик“ в Дъблин – назначение, което възприема почти като изгнание.

„Това силно повлиява на „Пътешествията на Гъливер“, особено на сатирата срещу кралските дворове и темите за неблагодарността и предателството“, уточнява Грант.

Макар да е роден в Дъблин и да поддържа сложни отношения с Ирландия, Суифт постепенно се превръща в защитник на ирландската автономия спрямо Англия.

„Франкенщайн“, „Джейн Еър“ и „Снежанка“ през призмата на пола: „Лудата на тавана“ и зараждането на феминистката литературна критика

Тази позиция намира отражение и в романа. Летящият остров Лапута например контролира земите под себе си, като заплашва да потуши бунтовете чрез физическо унищожение. Една от сцените може да се прочете като критика на английското господство над Ирландия. Подобни политически внушения се оказват прекалено противоречиви за първия издател, който премахва част от тях.

Според Грант обаче тези примери показват, че Суифт не просто презира човечеството, а се стреми да предизвика обществена промяна чрез сатирата.

„Той представя човечеството в най-гротескния му вид, защото иска да изтръгне читателите от безразличието, което им позволява да продължават ежедневието си, докато около тях се случват ужасни неща“, отбелязва историкът.

В този смисъл жестокостта и абсурдът в романа не са самоцелни. Те служат като средство за разобличаване на лицемерието, злоупотребите с власт и моралните слабости на обществото.

Една от най-известните, но и най-неразбраните книги

Днес „Пътешествията на Гъливер“ е сред най-изучаваните произведения в английската литература. Същевременно многобройните му адаптации го превръщат и в една от книгите, чийто първоначален смисъл често остава неразбран.

Влиянието на романа далеч надхвърля литературата. Негови понятия и образи навлизат в съвременния език и технологиите. Дори някои идеи на Суифт изглеждат изненадващо актуални в епохата на изкуствения интелект.

В една от сцените той описва огромна механична машина за създаване на знания, която произвежда текстове и математически трудове, без хората, които я използват, да притежават съответната експертиза. Днес това описание може да се разглежда като далечен литературен предшественик на идеята за автоматизирано генериране на съдържание.

Ужасите на XX век също допринасят за преоткриването на оригиналния роман. 

От „предателство към Стайнбек“ до „блестяща семейна сага“: Първи критики за „На изток от рая“ в Netflix

Писатели като Джордж Оруел и Силвия Плат се обръщат към творчеството на Суифт, като авторът на „1984“ открива в обществото на разумните коне предупреждение за модерния тоталитаризъм.

Така произведението продължава да съществува едновременно като детска приключенска история и като мрачна политическа и философска сатира.

Писателят Ръдиард Киплинг обобщава този парадокс с наблюдението, че Суифт се е опитал да отправи обвинение срещу цялото човечество, но в крайна сметка е оставил след себе си книга за деца.

Как би реагирал самият автор на тази трансформация?

Според Абигейл Уилямс той вероятно би бил разочарован, тъй като остро критикува опростяването на културата още приживе. Но съществува и друга възможност.

„Може би Суифт би бил възхитен от факта, че произведението му продължава да бъде разбирано погрешно“, заключава тя.