„Франкенщайн“, „Джейн Еър“ и „Снежанка“ през призмата на пола: „Лудата на тавана“ и зараждането на феминистката литературна критика

Когато Шарлот Бронте публикува  „Джейн Еър“ през 1847 г., британските писателки не разполагат със свободата да пишат открито. Когато Сандра Гилбърт и Сюзан Губар създават „Лудата на тавана“, вдъхновени от образа на Берта Мейсън в романа на Бронте, светът преживява втората вълна на феминизма. Годината е 1979.

Днес, почти 50 години по-късно, издателство Espinas публикува ново издание на книгата на испански – труд, смятан за едно от първите проявления на феминистката литературна критика и за част от по-широк процес, в който жените преоткриват и преосмислят творчеството на своите предшественички.

Алисия де ла Фуенте, филолог и ръководител на испанското издателство, обяснява решението си да възроди книгата: „Това е труд, който стои в основата на феминистката литературна критика. Текст, който остава напълно актуален и днес, и който искахме да направим достъпен за всички.“ Есето, започнало като академично изследване, печели наградата на Националния кръг на литературните критици в САЩ и е финалист за „Пулицър“, пише El País.

Сложното емоционално наследство на „Брулени хълмове“ – защо класиката остава силно неразбрана?

В своите 750 страници книгата разглежда произведенията на Джейн Остин, Мери Шели, сестрите Бронте, Джордж Елиът и Емили Дикинсън, като ги анализира „между редовете“ и ги преосмисля през призмата на пола.

Берта Мейсън – съпругата на Едуард Рочестър в „Джейн Еър“ – прекарва дните си затворена на тавана, обречена на изолация от съпруга си, който я обявява за безумна. Тя се превръща в мощен символ на жената, маргинализирана от патриархата: етикетирана като „истерична“ само защото отказва да бъде покорна и пасивна. Изследователките Гилбърт и Губар разпознават в нея ключов архетип във викторианската литература – чрез този образ писателките от епохата изразяват собственото си скрито недоволство и вътрешни конфликти. Така Берта се превръща във форма на освобождение – глас на забраненото в едно литературно пространство, доминирано изцяло от мъже.

В предговора към новото издание журналистката Исабел Валдес отбелязва, че анализът на авторките поставя теми, които и днес остават актуални за жените: „Красота, външност, глад, любов, способности и ограничения, съдба, свобода, желание, сексуалност, семейство, романтизирането на слабостта и болестта и тяхната връзка с представите за красота.“

Нов прочит на класиката

За Мария Аделина Санчес, преподавател в Университета на Гранада, книгата е истинско откритие – дотолкова, че я включва във всички свои курсове. „Тя промени начина, по който подхождаме към литературата“, обяснява тя.

Според нея трудът позволява произведения като Франкенщайн да се разглеждат не просто като история за създател и създание, а като автобиографичен израз на самата Мери Шели – начин, по който тя се вижда в един мъжки свят. Освен това книгата отваря място за включването на женски автори в литературните изследвания – нещо, което дотогава често липсва.

Студентите на Санчес реагират изключително позитивно, защото започват да гледат на текстовете „с нови очи“ – през феминистка перспектива, или както тя го нарича, „с лилави очила“. Така те могат да разберат по-добре опита на писателките, които са били поставяни в ролята на „луди жени“, когато вместо да изпълняват традиционните си роли, са избирали да пишат.

Един мъж в метрото ме удари. Аз му отвърнах. Накъде отива феминизмът?

Подобен ефект се наблюдава и в часовете на Франсиско Хосе Кортес от Университета „Комплутенсе“ в Мадрид. Според него книгата въздейства по два основни начина. Първо, тя показва как образът на „лудата жена“ е идеологическа конструкция, която отразява дуалността между „добрата“ и „лошата“ жена в патриархалното общество на XIX век.

Тази двойственост присъства дори в детските приказки. В книгата се анализира „Снежнака“– история за млада жена, преследвана от злата си мащеха, която ѝ завижда за красотата. Снежанка намира убежище при седемте джуджета, но в крайна сметка отново става жертва на друга жена и е спасена единствено от принца – за да заеме традиционната роля на съпруга. Така ясно се очертават архетипите на „ангела“ и „демона“, в които жените са били поставяни.

„Често не забелязваме колко насилие има в тези приказки срещу демонизираните женски образи, докато мъжките персонажи рядко биват поставяни под въпрос“, отбелязва Кортес.

От друга страна, книгата показва разликата между мъжкото и женското писане. Докато при мъжете се наблюдава „тревожност от авторството“, изразена в стремеж към оригиналност и надскачане на предците, при жените се появява „тревожност от влиянието“ – нуждата да знаят, че не са сами и че има и други жени, които пишат и се противопоставят на канона. Според Кортес „Лудата на тавана“ е пионерски труд, който отдава дължимото на „литературните баби“, благодарение на които жените днес могат да пишат свободно.

Кой липсва?

В предговора си Валдес поставя въпроса за отсъствието на автори, които са „по-малко англоезични, по-малко бели и извън канона“, като посочва примери от Латинска Америка. Според нея това не обезценява книгата, а подчертава нуждата от разширяване на перспективата.

Мария Аделина Санчес също подчертава, че текстът трябва да се чете в контекста на времето си – като „ключов труд със своите ограничения“. В преподаването си тя се стреми да даде на студентите инструментите да разберат както значението му днес, така и неговите граници.

Защо Агата Кристи остава ненадмината

Алисия де ла Фуенте вижда книгата като мост между различни етапи на феминизма – от XIX век, през 70-те години, до съвременността. „Тя е важна не само заради авторите, които разглежда, но и защото ни кара да се питаме защо други отсъстват“, посочва тя.

И днес, макар и в различна форма, „лудите жени на тавана“ продължават да съществуват – жени, които се бунтуват и разказват собствените си истории, често от периферията на обществото.