След разпадането на Източния блок, енергийното производство в Югоизточна Европа страда от хронична липса на достатъчно инвестиции. В резултат на това инфраструктурата в региона изпитва затруднения със задоволяване на търсенето, не е надеждна и има сериозна необходимост от модернизация. В същото време тя трябва да отговаря на регулациите на ЕС, свързани с климата и качеството на въздуха.

Накратко, Югоизточна Европа върви към енергийна криза, според Гари Норман от oilprice.com. За да избегне това, регионът, трябва да си осигури огромни финансови инвестиции в незамърсяващо околната среда енергийно производство и да използва тези инвестиции бързо.

Изтекъл през февруари 2015 г. доклад хвърли светлина върху плановете на Европейската комисия да елеминира енергийните острови или липсата на енергийна взаимосвързаност между различните региони, отбелязвайки конкретно Югоизточна Европа като предизвикателство в тази насока. Самият регион е умерено взаимосвързан, но изолацията на региона от външни енергийни пазари означава, че енергийната сигурност остава проблем. Зависимостта от вноса на енергия остава значителна на ниво между 17 и 73%, като почти всички държави (с изключение на Румъния и Хърватия) са силно зависими от вноса на въглеводороди, основно петрол и природен газ. Енергийното законодателство на ЕС се занимава със сигурността на енергийните доставки, вътрешния енергиен пазар, енергийната ефективност, възобновяемите енергийни източници и ядрената енергия. Основната цел на Енергийния съюз е създаването на вътрешен енергиен пазар, който не разчита толкова на чужд внос и ще даде възможност за производството на енергия там, където е най-евтино, и за доставката й до там, където е необходимо. Предвид факта, че ЕС е най-големият енергиен вносител в света, това би било едно много серозно постижение.

Водноелектрическите централи и въглищата доминират в настоящото енергийно производство в Югоизточна Европа. Предвид важността на целите на ЕС, свързани с декарбонизацията на енергетиката, използването на въглища за добива на енергия е взето под прицел от съюза. От Енергийна общност на Югоизточна Европа изчисляват, че за да се спазят изискванията по Директивата за промишлените емисии (IED), са необходими инвестиции в размер на 7.843 млрд. долара в настоящите топлоцентрали. В момента ядрена енергия се добива единствено в България и Румъния, докато Турция има планове за два проекта за ядрени централи с общ капацитет от 9 280 мегавата. Румъния пък планира да увеличи капацитета си с два нови реактора от по 720 мегавата, докато повечето държави от Западните Балкани не произвеждат ядрена енергия, нито пък планират да произвеждат такава. Според някои ядрената енергия е решението за задоволяване на нуждите на енергийната сигурност в Югоизточна Европа, като в същото се изпълняват екологичните ангажименти. Друго решение са възобновяемите енергийни източници, като водната енергия е в челото на този потенциал.

Топографията на региона, заедно със сериозното количество валежи, го превръщат в идеалния кандидат за добив на енергия от водноелектрически централи. Голяма част от електроенергията в региона вече се добива от водни електроцентрали, но има и голяма възможност за ръст, както и за модернизация за някои от остарелите мощности. Вече има агресивно развитие в тази сфера, но много от общо 2 000-те проекта, които се изпълняват или са планирани, пораждат опасенията, свързани с околната среда, което поставя под въпрос тяхната реализация. Въпреки това потенциалът за растеж е очевиден, а регионът има възможност да построи електропреносна мрежа, захранвана изцяло от възобновяеми енергийни източници до 2050 г.

Има потенциал да се постигнат и двете цели - за енергийната сигурност и за декарбонизацията, по всеки от двата пътя, всеки със своите силни страни и недостатъци. Разширяването на капацитета за генериране на допълнителна енергия се насърчава както от ЕС, така и от Световната банка, но според проучване на енергетиката и развитието на Югоизточна Европа, политическите и икономическите условия не предлагат стабилна среда за нови проекти за генерирането на енергия. Вместо това фокусът е върху преноса и транспорта на енергия като Южнокавказкия газопровод, Трансатолийския газопровод (ТАНАП) и Трансадриатическия газопровод. Тези газопороводи ще осъществят връзка с азербайджанското газово поле Шах Дениз-2 и въпреки че по-голяма част от тази енергия ще бъде потребявана от Турция, тя би могла да осигури част от доставките на природен газ за Европа. Този проект обаче няма да направи почти нищо за енергийната сигурност на региона. По-важното е, че той не допринася с нищо за извличането на ползи от потенциала за генериране на енергия в Югоизточна Европа и по тази причина не насърчава енергийната независимост.

Ясно е, че в региона се нужни огромни инвестиции, ако иска да избегне енергийна криза. Енергията от възобновяеми източници и ядрената енергия изглеждат подходящи, за да се справят със задачата, като в полза и на двете има силни аргументи. Все още обаче предстои дълъг път, с много препятствия, но на фона на солидните възможности въпросът не е да се избере посока. Въпросът е да се реши как да се постигне напредък.