Поли Големия и Тони Дебелия. Звучат като имена на мафиоти и те са точно такива. Но са и нещо повече. Това са част от мъжете, които през 70-те и 80-те години на миналия век на практика владеят Ню Йорк. Не кметът, не полицията, а те – мафията.

Преди петдесетина години Ню Йорк не прилича на града, който целият свят познава днес.

По онова време изглежда като дрипаво начало на сегашния си блясък.

Престъпността е на космически нива, по улиците се стрелят, а властите изглеждат безсилни. Повечето бизнеси са рекетирани от мафията, умело успяла да се намести в две изключително важни сфери – синдикатите и сметосъбирането. По-късно ще завладеят и строителството.

В онези години италианските мафиотски фамилии в Ню Йорк са окрупнени в пет големи семейства – Гамбино, Коломбо, Дженовезе, Лукезе и Бонано.

Структурата им е като на военни организации – на върха стои босът, който си има заместник. Надолу в йерархията се нареждат капитаните и обикновените войници. От гледна точка на брой присъди точно последните са най-големите престъпници. Те са хващани и осъждани многократно, но от това цялата схема никак не страда, защото фамилиите бързо им намират заместници.


По онова време престъпните организации осъзнават, че ако контролират синдикатите, на практика ще контролират всичко. Затова наместват свои хора на ключови места там. Така вече могат да спрат когато си поискат работата на доковете или в складовете. Профсъюзът може да обяви стачка на строителните работници и всички проекти в града да спрат. Това прави мафиотските фамилии изключително влиятелни. Другият им голям лост е бизнесът с боклуците. Фамилиите успяват да превземат тази ниша и в някои периоди от тях зависи дали градът ще потъне в нечистотии. Отделно от това си вървят типичните „бизнеси“ – рекет, лихварство, проституция. В онези времена наркотрафикът още не се е превърнал в основно занимание на мафията. Тъкмо обратното, повечето босове са старомодни, презират дрогата и дори строго наказват всеки замесен в трафик. „Никога не съм смятал, че можем да превземем Ню Йорк. Мислех, че вече е наш“, казва в поредицата на Netlfix “Fear City: New York vs the Mafia” гангстерът Джон Алит от семейство Гамбино.


В началото на 80-те години на всички е ясно, че ситуацията с фамилиите е излязла извън контрол и нещо трябва да се направи. Оказва се обаче, че май никой няма ясна представа какво точно. ФБР работи по семействата, но с минимални успехи. Те арестуват хора по улиците, а съдът ги вкарва в затвора, но толкова. Поради структурата на мафиотските фамилии почти няма случай босът да е директно замесен в престъпление. Обратното – обикновено той заповядва само на заместника си, който пък свежда по веригата надолу. Така няма директна връзка между изпълнителя и поръчителя. A прокуратурата и полицията могат да разследват само реалния извършител. Всичко това се променя в началото на 80-те, когато властите обръщат поглед към един специфичен закон, който дотогава почти не се използва – RICO. Този нормативен акт е приет през 1970 г. В следващите десетина години обаче полза няма, тъй като органите на реда не са запознати с възможностите му и не го използват. “Помислих си – може би трябва да организираме обучение в университета“, казва проф. Робърт Блаки, автор на закона RICO. В резултат на тази негова идея група агенти на ФБР заминават на семинар през 1979 г. Не са никак доволни, защото смятат, че ще си изгубят времето. Но се случва друго. „Казах им: трябва да разбиете организацията. А не можете да го направите преди да започнете да гледате на нея като на организация. Дефинирайки тези хора като босове и членове на организацията, ти ги свързваш един с друг“, казва Блаки.

Един мъж срещу мафията. Историята на Джовани ФалконеВлиянието на Фалконе е толкова силно, че 30 години след смъртта му държавата все още се занимава с обстоятелствата около убийството му

Това е големият пробив при RICO. Този закон позволява мафиотските семейства да бъдат разследвани и съдени като организирани групи, създадени с цел да вършат различни престъпления. От разследващите се изисква да докажат, че определено престъпление е свързано с група, за да могат да го „закачат“ за нея.

Доказателствата може да са от всякакът вид – разпореждане да се направи нещо, обсъждане, снимка с извършителите, среща с тях и т.н. „За мен това беше просветление. Сега вече знаех как можем да разбием цялата нюйоркска мафия “, ще каже десетилетия по-късно Джим Кослър, дългогодишен служител на ФБР. Планът е да се образува по едно дело по RICO срещу всяка фамилия. ФБР формира пет екипа и започва повсеместно следене и подслушване. По онова време технологиите са на светлинни години от днешните и затова се налага да се мислят всякакви сценарии. В един от случаите ФБР прекъсва домашния телефон на мафиот. След като той се обажда на техник, на вратата се появява агент. Той оправя връзката, но пък и монтира подслушвател. В телевизора на един босовете ФБР успяват да сложат микрофон след като симулират прекъсване на сигнала. Колата на трети е оборудвана, защото се установява, че разговорите „по работа“ се водят именно там. За да се справят със задачата, агентите намират същата марка и модел кола и я разглобяват, за да видят къде ще е най-удобно да сложат подслушвателя. След това започват „сухи тренировки“, докато постигат монтаж за по-малко от минута.

Кодирана бележка е помогнала за ареста на мафиота Матео Месина ДенароБележката с кодирани думи, букви и знаци е открита в крака на алуминиев стол

С напредване на времето се събира все повече и повече материал.
Смята се, че има около 600 часа разговори, записани на лента. Тук в играта се намесва друга важна фигура – Рудолф (Руди) Джулиани. Днес той може и да е карикатура на себе си след глупавите изпълнения в полза на Тръмп и заснемането му във филма “Borat” с Мария Бакалова в прословутата сцена с интервюто в хотелската стая. Но в онези години Джулиани е един от най-влиятелните прокурори в САЩ и с ореола на борец срещу мафията. Някои участници в събитията твърдят, че именно от него идва идеята за разследване по закона RICO.
Джулиани се превръща в основна фигура в процеса, повдигайки обвинения. По-късно тези му постижения го изстрелват на кметския пост в Ню Йорк. Той бе начело на града в най-лошия ден в историята му – 11 септември. Заради реакцията му след трагичните събития и организацията по спасяване и разчистване Америка се влюби в него за втори път. Днес много хора го считат за посмешище. Но това е друга история.

Отиде си босът на мафията в Ню ЙоркСпоред лекарите е починал от естествена смърт заради напреднали години и влошено здраве.

През 80-те Джулиани е прокуорът по това разследване, който непрекъснато натиска агентите за още и още доказателства. Всъщност най-голямото постижение на разследващите е, че успяват да докажат съществуването на т.нар. Комисия. Това е нещо като събрание на управителния съвет на мафията, в който участват всички босове. Дотогава за Комисията се носят легенди, но никой не е могъл да я хване в крачка. Агентите на ФБР обаче имат късмет и успяват да заснемат участниците в една сбирка. „Аз бяха обсебен от Комисията. Чувствах, че това е най-силното доказателство, от което имаме нужда“, ще каже години по-късно Джулиани. Снабдени с всичко това, разследващите решават, че е време за арест. Часове преди акцията обаче ФБР получава обаждане от телевизия NBC. Журналистите им казват, че знаят какво се готви и ще го съобщят. Сред агентите настава паника. Единственото, което могат да направят, е да излязат веднага и да започнат арести преди новината да бъде съобщена в национален ефир. В рамките на два часа преди емисията ФБР прибира всички заподозрени. Докато карат „капо ди тути капи“ или босът на босовете Пол Кастелано към ареста, новината вече се съобщава по радиото. „Тогава той разбра, че в дома му е имало подслушвателни устройства“, разказва един от агентите. Новината за арестите хвърля престъпния свят в смут. Всички са притеснени, а гангстерът от семейство Гамбино Джон Алит описва ситуацията така: „Всички проклинахме Джулиани. Изведнъж всеки гангстер, който не можеше да брои и до десет, започна да чете за закона RICO и да се опитва да го разбере“. И въпреки че акцията изглежда успешна за ФБР и прокуратурата, нещата бързо се променят. Босовете са освободени под гаранция. А в края на 1985 г. най-важната фигура сред тях – Пол Кастелано – е застрелян на улицата. Считаният за „капо ди тути капи“ така и не дочаква процеса. Останалите четирима обаче са предадени на съд. Около година по-късно босовете, заедно с още няколко души, са признати за виновни и осъдени на различни срокове от 40 до 100 години затвор. Повечето умират зад решетките. С края на този процес, разбира се, мафията на изчезва от Ню Йорк. Но престъпните организации повече не успяват да достигнат влиянието, което са имали семействата през предишните десетилетия.