Имам голям проблем. Току що си погледнах часовника (Chopard за 45 000 долара) и установих, че Ролс-Ройсът ми няма да стигне навреме до летището за полета на частния ми самолет!

Да, знам че този проблем може да е маловажен, спрямо болните от малария в Конго и протестите в Атина, но на мен ми проваля целия ден.

„Натисни газта, Майк,“ казвам на шофьора на моята кола (която м/у другото струва 350 000 долара).

Нека обясня. Аз съм Кевин Роуз, репортер, който пише за Уолстрийт. Пиша много за богаташите, но лично аз никога не съм обядвал в Per Se и не съм бил на Френската ривиера. Живея в тесен апартамент в Бруклин и рядко вземам такси.

Но в следващите 24 часа ще живея като милиардер. Това е един експеримент. Малко странен експеримент в ерата на протестите на Уолстрийт. Чудех се обаче какво толкова харизматично има в милиардерите? И така експериментът, финансиран от моето издание The New York Times, започва:

В 6 часа сутринта шофьорът Майк дойде да ме вземе от апартамента ми. Вътре в лимузината е удобно, има телевизор и ужасно много място за краката.

Отидох на първата ми среща – закуска в елитния Core club, където членството е 15 000 долара на година, плюс 50 000 долара начална такса. Тук членове са Стивън Шварцман от Blackstone Group и Даниел Лойб от Third Point.

Докато ям омлет със спанак шефката на клуба ми обяснява, че милиардерите имат нужда от място, където да се отърсят от работната среда.

След закуска тръгвам към летището в Ню Джърси, за да се срещна с истински милиардер, който ще ме повози на частния си самолет. Той има полет за Джорджия и се съгласи да го интервюирам по време на двучасовото пътуване, но иска да остане анонимен.

Пристигам няколко минути след него, с което нарушавам правило номер в света на частната авиация – никога не пристигай след собственика на самолета!

Въпреки това, той ме качва на борда. Тръгвам по тармака и се качвам директно в самолета, където се опвам в кожено кресло, което се върти на 360 градуса. Стюардеса ми предлага кафе и десерт с кисело мляко.

Нагласил съм се със син костюм, подбран от моден експерт, но се чувствам странно, защото милиардерът носи дънки и пуловер.

По време на пътуването го питам какво е да си сред най-богатите хора в света. „Парите просто улесняват живота ти.“

И той като повечето милиардери, които съм интервюирал, омаловажава парите. „Не мисля, че те променят много. Ако си боклук преди да станеш милиардер, после ще си боклук с много пари и това е.“

Изследване на Принстън от 2010 година показва, че ултрабогатите всъщност не са по-щастливи от тези, които живеят комфортно и имат същите проблеми като тях – здраве, работа, семейни проблеми.

Попитах и д-р Джим Грубман, клиничен психолог, който специализира по проблемите на богатите, дали те са всъщност точно като нас и той ми отговори: „Това оборва повечето неща, на които са ни учили, но е истина.“

И така. Кацаме в Сий Айланд. Чака ни Mercedes, който ни вози из курорта, покрай тузарски вили и голф игрищата.

Навсякъде, където той отиде, вратите се отварят широко и всички са на услугите му. Когато нещо става със спирачките на нашия Mercedes, идва да ни вземе друг.

“Някой трябва да живее този живот и Бог е решил, че това ще съм аз,“ казва той.

Три часа по-късно, след като съм се върнал в Ню Йорк, ме посреща Стив Рубимо, бивш полицай от Флорида, който днес е моят личен бодигард. Неговата компания се занимава с охрана на богати личности.

Понякога трябва да обучаваме клиентите си, някои от тях до сега не са имали охрана, но се свиква,“ казва Рубимо, който таксува по 250 долара на час за съветите си.

Заедно с него отиваме на частния ми фитнес урок. Там ме посреща Джон Ситарас, бивш бодибилдър, който е бил треньор на бившия шеф на General Electric Джон Ф. Уелш, на Джордж Сорос и на Пол Волкър от Фед.

Фитнесът, в който отивам, е елитен и членството там струва 13 000 долара на година.

Аз не тренирам само с един инструктор. Ситарас ми показва упражнения, докато друг записва постиженията ми, а трети ми носи вода и сменя тежести.

Единственото неприятно нещо, което забелязах, докато „бях милиардер“ - никога не си сам. През целия ден имаш асистенти, придружители, инструктор, бодигард, шофьор и всякакви други хора около теб. Единственият момент, когато бях сам беше за 2 минути в съблекалнята. Направо беше странно, че никой не ми носеше кърпа и не ми помагаше да си сложа шампоан на косата.

Денят завърши за мен след полунощ, след посещение на операта Макбет, както и на нощния клуб Box. Чувствам класическия „синдром на внезапно забогателия“. От една страна този живот ми харесва, а от друга усещам колко е абсурден.

За щастие или нещастие обаче не ми се налага да свиквам. На другата сутрин се събудих в моя апартамент. Станах и тръгнах на работа... с метрото.

По пътя към метрото спрях в едно кафене и си поръчах капучино. Леко се опарих, както винаги. Но тази сутрин, в мъглата на моя махмурлук, вкусът му ми се стори богат. Наистина грандиозно богат.