В последните няколко десетилетия на XX век инфлацията се превръща в кошмар за световната икономика.

Днес обаче този икономически индикатор постепенно губи своето значение, пише The Economist.

Инфлационният натиск е истинско проклятие за цяла поредица американски президенти. През 1971 г., на фона на прегряващата американска икономика, Ричард Никсън обявява по телевизията "замразяване на всички цени и заплати в САЩ", а бюрократите определят какво означава това за всичко - от голф клубовете до фючърсите на стоковите пазари.

Джералд Форд - наследникът на Никсън, предпочита по-мек подход. Той раздава брошки със слогана WIN (Whip inflation now, което се превежда като "Да се преборим с инфлацията сега").

Роналд Рейгън, който се кандидатира за президент няколко години по-късно, отново в условия на резки повишения на цените, заявява, че инфлацията е "агресивна като побойник, опасна като въоръжен обирджия и смъртоносна като наемен убиец".

Днес обаче този ужасяващ злодей изглежда липсва. Повечето икономики вече не се борят с повишаващите се цени, а напротив - тревожат се за ниската инфлация и липсата на икономически растеж. И дори цялото последно десетилетие, в което лихвените проценти достигнаха рекордно ниски нива, не успя да промени тази тенденция.

Не помогнаха и финансовите инжекции, които увеличиха балансите на централните банки в САЩ, Европа, Великобритания и Япония до над 15 трлн. долара, или 35% от съвкупния им брутен вътрешен продукт.

Инфлацията не се повлия и от спада на безработицата, която в много от развитите държави е на най-ниските си нива от няколко десетилетия насам.

Сред членовете на Международния валутен фонд има 41 държави, в които монетарната политика е насочена основно към контрол върху инфлацията. Ако към тях се добавят еврозоната и Съединените щати (където Федералният резерв има няколко основни задачи), броят им достига 43. 28 от тях тази година отчитат по-нисък инфлационен ръст от заложените целеви нива.

Като дял от световния брутен вътрешен продукт, 91% от глобалната икономика в момента изостава от инфлационните си цели. Това включва всички развити индустриални икономики, с изключение на Исландия и половината от развиващите се държави.

Промените в глобалния инфлационен "пейзаж" отразяват както успехите, така и провалите на икономическата политика от последните няколко десетилетия.

Ангажирането на централните банки с поддържането на ценовата стабилност от началото на 90-те години на миналия век до голяма степен "имунизира" икономиките срещу безконтролното поскъпване на стоките и услугите. Но сега регулаторите се оказват безсилни да действат в обратната посока и да стимулират инфлацията.

Според The Economist има три основни причини за това - промяната в структурата на икономическите модели, които се използват за прогнозиране на инфлационните процеси, технологичният напредък и глобализацията.

Всички тези фактори превръщат инфлацията във все по-маловажен и по-статичен индикатор. Съответно и централните банки изпитват все по-големи затруднения в постигането на заложените инфлационни цели.

В същото време моментното "безсилие" на монетарната политика означава, че опасността от навлизане в период на продължителна дефлация надвишава риска от евентуално рязко повишение на цените. А централните банкери и политиците са изправени пред предизвикателството да се адаптират към тази нова икономическа парадигма.

Ниската инфлация оказва влияние както в краткосрочен, така и в дългосрочен план. В по-широка перспектива тя слага край на една епоха, продължила няколко десетилетия. Развитите държави успяха да овладеят повишенията на цените през 90-те години, осигуриха пълна независимост на централните банки и им възложиха задачата да поддържат конкретни инфлационни цели.

През първото десетилетие на XXI век и началото на второто бумът в цените на суровините запази положителната инерция и позволи на ценовите индикатори да поддържат сравнително високи темпове на растеж.

Но след срива в цената на петрола през 2014 г. стойности на инфлацията от 2% годишно вече се приемат за рядкост почти навсякъде по света. В някои от развиващите се пазари нивата са малко по-високи, но тенденцията е същата - цените нарастват с все по-слаби темпове.

В краткосрочен план този тренд е още по-стряскащ, защото изглежда, че преодолява икономическите закони и по-конкретно т. нар. "крива на Филипс", която измерва зависимостта между инфлацията и заетостта.

На теория при устойчив спад на безработицата би трябвало да се наблюдава съответното ускоряване на инфлационните процеси, но ситуацията в момента съвсем не е такава.

Две трети от държавите в Организацията за икономическо сътрудничество и развитие отчитат рекордно ниски нива на безработица, но това почти не се отрази на заплатите или на цените.

Централните банкери не очакваха подобно развитие. Години наред те уверяваха икономистите и пазарните участници, че дългогодишната тенденция на ръст в заетостта ще приключи и инфлацията ще започне да се повишава. И днес са напълно наясно с факта, че са се объркали.

През февруари 2016 г. президентът на Европейската централна банка Марио Драги, който приключва мандата си този месец, заяви, че постигането на инфлационните цели е фундаментален въпрос, който всички водещи централни банки си задават.

Неговият колега Марк Карни от Bank of England също предупреди, че икономическият консенсус става все по-несъстоятелен. А според управителя на Фед Джеръм Пауъл ниските нива на инфлацията в глобален мащаб са "едно от най-големите предизвикателства на нашето време".

Неуспешният опит на Федералния резерв да постигне заложените нива на инфлация предизвика гневната реакция на американсикя президент Доналд Тръмп. Той обвини централните банкери за това, че през 2018 г. се повишили лихвите в опит да избегнат инфлационна заплаха, която обаче така и не се е материализирала.

През 70-те и 80-те години на миналия век най-голямата заплаха беше едновременният ръст на безработицата и на цените. Днес това по-скоро би било изтълкувано като повод за радост.

Със сигурност ниската инфлация е за предпочитане пред рязкото поскъпване на всички стоки и услуи, но тя също генерира проблеми. Един от тях е спадът на доверието в централните банки, а вторият е свързан с риска от изпадане в дефлационна спирала.

Когато пазарите очакват спад на инфлацията, реалните лихвени проценти нарастват, а търсенето намалява. Това води до още по-силен натиск върху цените в низходяща посока.

Това нямаше да е проблем, ако регулаторите имаха възможност да понижат номиналните лихви. Но те вече се намират на нулеви равнища, а някои от тях - и на отрицателна територия.

Защо се стигна до тази ситуация?

Някои анализатори са на мнение, че централните банки и правителствата вече са изчерпали своите възможности да влияят върху цените. Но тази теза също може да бъде атакувана, защото държавата винаги може да свали данъците, да увеличи правителствените разходи и да "напечата" пари за покриване на дефицитите.

Правителствата винаги могат да разчитат и на обезценяването на своята валута, както показват примерите на Турция и Аржентина. Така че липсата на инструменти едва ли е основната причина.

Ниските инфлационни стойности могат да бъдат обяснени и с липса на амбиция от страна на регулаторите, но и това няма да е достатъчно силен аргумент.

По-скоро причините трябва да се търсят в структурните промени на икономиката, които все още не могат да бъдат обяснени достатъчно добре, пише The Economist.

Вероятно централните банки ще трябва да преосмислят своите икономически и статистически модели, така че да отразяват механизмите на съвременната икономическа система и да гледат в по-дългосрочен план.

И тъй като техните ръце до голяма степен са "вързани" заради нулевите лихви, борбата с дефлацията ще пада с все по-голяма тежест върху националните правителства и фискалната политика. Но реформите трябва да започнат с отоговор на въпроса къде сбъркаха досегашните икономически модели.