Джулиан Кьопке е на седемнадесет и отчаяно иска да се прибере у дома.

Тя току-що е завършила гимназия в Лима и се връща в изследователската станция Пангуана, основана от родителите й, дълбоко в амазонските гори на около 150 км южно от Пукалпа.

Момичето живее там от три години с майка си Мария и баща си Ханс-Вилхелм Кьопке, и двамата зоолози, разказва Amusing Planet.

Полетът им е в навечерието на Коледа през 1971 г., а самолетът вече закъснява със седем часа. Джулиана и майка й най-накрая се качват в самолета малко преди обед, като пътуването до Пукалпа трябва да продължи по-малко от час.

Около 25 минути след излитането полет 508 на LANSA попада в зона с гръмотевични бури и силна турбуленция, като машината започва да се тресе силно. Отделенията за багаж се отварят, обсипвайки пътниците и екипажа с куфари и коледни подаръци. Самолетът може да се върне, но целта е изпълнен график за празниците, затова пилотите продължават към крайната дестинация.

След около десет минути турбуленция Джулиана вижда много ярка светкавица, която ударя лявото крило. Тя чува майка си да казва: „Това е краят, всичко свърши“. Веднага след това самолетът започва да пада. По пътя към земята той се разцепва.

Последният гражданин на СССР, който беше изоставен в КосмосаКогато Съветският съюз се разпада на 15 отделни държави през 1991 г., Сергей Крикальов е информиран, че не може да се прибере у дома, защото страната, която му е обещала да го прибере, вече не съществува

Следващото нещо, което Джулиана разбира, е, че е във въздуха, на открито, все още завързана за седалката и падаща към джунглата долу. Губи съзнание. Когато се събужда на следващия ден, тя е заобиколена от гъста зеленина. Няма никой друг.

Самолетът лети на височина от 6 400 метра, когато се натъква на гръмотевичната буря. Разпада се на около 3 000 метра и момичето пада от тази височина. Оцеляването й е чудо. Дори нараняванията й – счупена ключица, изкълчване на коляно и няколко рани по раменете и краката й, са леки.

„Лежах там почти като ембрион през останалата част от деня и цяла нощ, до следващата сутрин“, пише тя в мемоарите си „Когато паднах от небето“, публикувани през 2011 г. „Напълно подгизнала, покрита с кал и мръсотия, защото трябва да е валяло ден и нощ.”

Средата на дъждовния сезон е, така че няма плодове за бране и сухи клонки, с които да се запали огън. Въпреки несигурното си положение обаче, Джулиана не изпитва страх, а само „безгранично чувство на самота“.

След като прекарва три години с родителите си в тяхната изследователска станция, тя е научила много за живота в тропическите гори. „Разпознах звуците на дивата природа от Пангуана и разбрах, че съм в същата джунгла“, казва тя.

Баща й е научил Джулиана как да оцелее, ако някога се изгуби в негостоприемния храсталак. „Винаги търси поток“, й казва той. „Следвай потока до река. Ако се изгубиш в джунглата, реките може да са единствената ти надежда да стигнеш до цивилизацията.” И така, въоръжавайки се с пръчка, за да отблъсква отровните змии, Джулиана тръгва да търси река.

Тя е облечена в много къса рокля без ръкави. Изгубила е очилата си, без които едва вижда. Има само една обувка, която използва, за да тества земята пред нея, докато върви.

Първото нещо, което Джулиана прави, е да потърси майка си в близост до катастрофата. Но тя не намира никакви отломки. На кратко разстояние открива малък колет, паднал от самолета, в който има играчки, парче коледна торта, съсипана от дъжда, като и малка торбичка със сладкиши, която прибира.

Джунглата е пълна с опасности. Отровни паяци и змии се крият сред листата. Във въздуха има мухи и комари. Има вкусно изглеждащи плодове, висящи примамливо от близките дървета, но Джулиана избягва всичко, което не разпознава, защото може да е отровно.

Скоро открива малък извор и го следва, надявайки се, че в крайна сметка ще я отведе до река. На четвъртия ден тя открива първите отломки от катастрофата, сред които и три трупа.

Липсата на храна, жегата, ухапванията от комарите и раните й започват да я дърпат надолу. Ключицата й, счупена при катастрофата, я боли все повече. Раната в крака й затруднява ходенето, но все пак тя продължава. Реката става все по-широка и тече по-бързо. На 10-ия ден тя открива малка лодка на брега, а близо до нея има пътека, водеща до празна малка колиба.

Тя открива бензин и го използва, за да третира раните си, спомняйки си как баща й лекува кучето им от инфекция с керосин. Преспива на голите дъски на колибата, възнамерявайки на следващата сутрин да продължи надолу по реката, но тъй като вали, тя решава да си почине още малко. Този дъжд й спасява живота.

Няколко часа по-късно група рибари влизат в колибата и откриват момичето, покрито с рани. Те й оказват първа помощ и й дават храна. На следващия ден я карат с лодка до най-близкото село, а оттам тя отива със самолет в болница.

Джулиан Кьопке прекарва единадесет нощи в гората на Амазонка. Тя е единственият оцелял от полета.

След мъчителното си преживяване тя се завръща в Германия, откъдето идват родителите й. След това завършва биология и се завръща в Перу, за да изследва бозайници, особено прилепи. Историята на нейното оцеляване е разказана в два филма, а през 2011 г. тя публикува и собствена автобиография със заглавие „Когато паднах от небето“.

Омъжена за ентомолога Ерих Дилър, Джулиан Дилър днес ръководи станцията, основано от родителите й. Пангуана е най-старата станция за биологични изследвания в Перу. Резерватът е дом на повече от 500 вида дървета, 160 вида влечуги и земноводни, 100 различни вида риби, седем вида маймуни и 380 вида птици.