От епохата на Бенджамин Дизраели и Уилям Гладстон до тази на Борис Джонсън и Тереза Мей близо век и половина по-късно, британската политическа система е претърпяла дълбоки промени.

В този период Великобритания се превръща в реална демокрация, а избирателните права се разширяват върху все по-голям брой мъже и жени.

Сплашването и подкупването на избиратели от социалния и политически елит отпадат като част от изборната практика. Правомощията на монархията и Камарата на лордовете постепенно намаляват, тъй като избраната Камара на общините се приема като доминираща парламентарна институция.

Основните политически партии разработват официални организационни структури на национално и местно ниво, които придобиват все по-голяма власт върху лоялността на обикновените поддръжници. Масмедиите пък поемат двойната роля на коментатор и участник в политическия процес.

Всички тези процеси и трансформации неизбежно оказват своето влияние и върху ролята на министър-председателя, пише историкът Греъм Гудлед за електронното издание History Today.

Лошо дефинирана роля

Един от проблемите на Острова е, че длъжността на британския министър-председател традиционно няма ясна правна дефиниция. Обикновено се смята, че тя датира от правителството на сър Робърт Уолпол (1721-42), който установява първия министър на монарха като главен мениджър на кабинета и парламента.

С отделни изключения, постът на министър-председател е синоним на Първи лорд на хазната.

Премиерската титла обаче не се появява в официален документ преди Берлинския договор от 1878 г. Министър-председателят не получава официално място в реда на старшинство в кралския двор до 1905 г. Законовото признаване на министър-председателя, като лице на заплата със специфични задължения, става факт чак с приемането на Закона за министрите на короната от 1937 г.

Независимо от това, много преди този момент значението на този пост е общопризнато. До средата на викторианския период министър-председателят се разбира като нещо повече от просто „пръв сред равни“ в кабинета. Коментарът на Дизраели при спечелването на премиерския пост през февруари 1868 г. е, че се "изкачил на върха на мазния стълб“.

Борис Джонсън подаде оставкаПремиерът на Обединеното кралство Борис Джонсън обяви оставката си като лидер на Консервативната партия след вълна от правителствени оставки

Основните отговорности на службата включват управление на правителството като цяло, в парламента и страната, обикновено съчетано с ръководството и на най-голямата политическа партия. Освен това премиер министърът представлява Обединеното кралство в отношенията му с други държави и има водеща роля при формулирането на икономическата и външната политика.

Той има и правомощието да назначава министри и по този начин да определя цялостната форма на правителството.

Самата гъвкавост на ролята (за разлика, например, от президента на Съединените щати, чиито правомощия и функции са строго заложени в конституцията) често е била източник на сила. Във Великобритания ролята на министър-председателя зависи до голяма степен от личността и стила на човека, който заема този пост.

Основата на министър-председателската власт

Исторически властта на министър-председателя произтича от мандата на монарха да състави правителство. Във формален смисъл това остава факт до наши дни. До 19-и век обаче е ясно, че нито един министър-председател не може да управлява без подкрепата на мнозинството в Камарата на общините.

Това важи дори за премиерите, които са заседавали в Камарата на лордовете (както мнозина правят до пенсионирането на лорд Солсбъри през 1902 г.).

Освен това с годините става по-ясно, че в крайна сметка, правителствата отговарят пред електората, а не толкова пред Короната. През първата половина на 19-и век правителството във Великобритания е сменено само веднъж в резултат на общи избори - през 1841 г.

Всички други министерства приключват чрез загуба на гласове в Камарата на общините или в резултат на смъртта или пенсионирането на министър-председателя.

През втората половина на 19-и век ситуацията е коренно различна - поне пет смени на правителствата са настъпили в резултат на изборни поражения. През декември 1868 г. Дизраели е първият министър-председател, който подава незабавна оставка при загуба на общи избори, вместо да чака да се срещне с парламента, за да бъде гласувано оттеглянето му от поста.

Това потвърждава важността на народната присъда.

Ролята на монарха при избора на министър-председател непрекъснато намалява. Когато партия с парламентарно мнозинство има ясно определен лидер, това е лицето, което монархът автоматично изпраща начело на кабинета.

Имало е възможности за личен избор, когато министър-председател подаде оставка по средата на мандата си по здравословни причини, или във време, когато няма официален механизъм за избор на нов партиен лидер.

Укрепването на партийната система от края на 19-и век е от решаващо значение за предаването на властта на министър-председателя. Разширяването на избирателното право кара партиите в Уестминстър да развият официални организационни структури в страната. Членовете на парламента започват все повече да осъзнават необходимостта да спечелят подкрепа на масово ниво.

В резултат на това партийната лоялност придобива нарастващо значение. От последните десетилетия на 19 век правителството ефективно контролира парламентарния график, като въвежда нови процедури, за да гарантира, че неговата програма преминава през Камарата на общините.

Британското правителство притежава дял от компания за секс партитаПравителствен заем, предоставен на фирмата Killing Kittens, за да ѝ помогне да преодолее щетите от пандемията, се превърна в дял от капитала на компанията

Премахването на правомощието на Камарата на лордовете да налага вето на правителственото законодателство през 1911 г. също увеличава правомощията на министър-председателя. До края на 19-и век 75% от парламентарните разделения могат да бъдат категоризирани като истински двупартийни гласувания, при които поне 90% от депутатите гласуват със своите лидери.

Като част от този процес ролята на т. нар. "камшици" (депутати, натоварени да поддържат дисциплината в дадена парламентарна група) придобива по-голямо значение. До началото на 20-и век онези, които грубо се противопоставят на партийната линия, са можели да очакват безмилостно отношение.

През 1948 г., например, четирима прокомунистически депутати са изключени от Лейбъристката партия за оспорване на външната политика на правителството на Атли, заедно с десен депутат от Лейбъристката партия, който гласувал против национализацията на стоманодобивната индустрия.

Затягането на партийната дисциплина съвпада с друга тенденция, която набира сила през 20-и век - разпространението на масмедиите. Гладстон демонстрира как властта на пресата може да бъде овладяна от един амбициозен политик.

През пролетта на 1880 г. неговата бурна кампания за изнасяне на речи в равнинния шотландски избирателен окръг Мидлотиан е предадена по електрическия телеграф, за да бъде публикувана в лондонските вестници. Това създава огромен импулс за назначаването му за министър-председател.

С появата на новите медии след Първата световна война министър-председателите се сдобиват и с допълнителна платформа, от която да пропагандират своите политики. През 20-те години на миналия век Стенли Болдуин става първият премиер, който се настанява в радиопредаванията, докато използването на телевизията от Макмилън е фактор за победата му на общите избори през 1959 г.

Освен това от 1931 г. Даунинг стрийт притежава собствена пресслужба. Този орган придобива известност през 80-те години на миналия век, когато Бърнард Ингам - дългогодишен прессекретар на Маргарет Тачър, е обвинен, че използва влиянието си в пресата, за да дестабилизира изпаднали в немилост министри от кабинета.

Допълнителен фактор за развитието на министър-председателската власт е разширяването на обхвата на държавния бизнес от края на 19-и век. Създаването на правителствени отдели, занимаващи се със селското стопанство, здравеопазването и жилищното настаняване, транспорта и много други въпроси, постоянно разширява обхвата на дейността на Уайтхол.

Процесът получи особен тласък от въздействието на двете световни войни, и особено след Втората световна война, когато правителството на Атли завършва изграждането на "социалната държава".

Пръв сред равни или нещо повече?

Много от ключовите министър-председателски правомощия във Великобритания са установени в резултат на действията на отделни лица и впоследствие стават общоприети с течение на времето. През 1870 г. Уилям Гладстон излага принципа, че само министър-председателят има право да свиква заседание на кабинета.

До този момент всеки министър е можел да повика колегите си, за да обсъдят различни политически въпроси.

През 1918 г. Лойд Джордж става първият премиер, който сам определя времето за общи избори, вместо да предава колективната воля на кабинета на суверена, когато се налага разпускане на парламента.

Правото на министър-председателя да назначава и освобождава министри, без да се съобразява с желанията на монарха, е установено през 19-и век. Кралица Виктория е последният монарх, който е държал на правото си на вето върху назначенията. В правителството си от 1880-1885 г. Гладстон успешно отменя желанието ѝ да откаже място на републиканския симпатизант сър Чарлз Дилке.

Укрепването на властта на министър-председателя отразява по-широката промяна в естеството на работата на правителството. В своето класическо изследване на Английската конституция, публикувано през 1867 г., писателят Уолтър Бейджхот описва кабинета като "борд на директорите, упълномощен от парламента да прави национална политика."

Бъдещият крал на Великобритания става на 40 годиниПрез годините Уилям спечели сърцата на британците, много от които дори искат той да наследи баба си Елизабет Втора директно на мястото на по-малко популярния принц Чарлз

Кабинетите от 19-и век са били неофициални по характер, без запис на процедурите, освен доклад, написан от министър-председателя за суверена. По онова време е било напълно възможно повечето държавни дела да се договорят на заседание на кабинета.

Натискът от воденето на Първата световна война обаче води до въвеждането на по-професионален и бюрократичен подход. Критично е създаването на секретариат на кабинета от Лойд Джордж през 1916 г., който да води протоколи и официално да съобщава решенията на кабинета на съответните правителствени отдели.

Именно Лойд Джордж създава и първата постоянна комисия на кабинета - Комисията по вътрешни работи. До 1945 г. нарастващата сложност на правителствените дейности означава, че важните решения често се вземат в комисиите, а не в целия кабинет.

Последният все повече се ограничава до потвърждаване на решения, които вече са били взети от комисия, или до разрешаване на различия между министри, които не могат да бъдат разрешени другаде.

Властта на министър-председателя значително нараства заради неговото право да определя председателството и състава на комисиите на кабинета. Добър пример е отношението на Атли към решението за създаване на британска атомна бомба през януари 1947 г.

Министър-председателят създава комисия, която се събира веднъж за тази цел, но от нея са изключени министрите, които биха могли да повдигнат някакви възражения. Тактиката също така позволява на Атли да поддържа тайна около чувствителната тема. Парламентът не е бил информиран чак до май 1948 г., когато атомният проект вече е в ход.

Не трябва да се подценява и значението на неформалните, вътрешни групи от министри и други съветници, на които министър-председателите избират да се доверят. Невинаги е възможно министри извън фаворизирания кръг да спечелят изслушване за своята гледна точка.

При встъпването си в длъжност през октомври 1964 г., например, Харолд Уилсън решава да не девалвира паунда след консултация само с двама колеги - първия държавен секретар Джордж Браун и министъра на финансите Джеймс Калаган.

След това Уилсън ефективно държи обсъждането на девалвацията извън дневния ред на кабинета, докато през юли 1966 г. натискът на събитията не го принуждава да промени политиката си.

Върви ли Великобритания към президентска власт?

Има сериозни основания да се твърди, че през последния век и половина властта на британския министър-председател непрекъснато нараства. Някои коментатори предполагат, че постът постепенно придобива почти президентски характер.

Нарастващото използване на частни консултанти, тенденцията да се заобикалят традиционните структури на парламента и кабинета и да се използват медиите за пряка комуникация с обществеността, все по-активното участие на министър-председателите в дипломатическите срещи на върха с други правителствени ръководители – всичко това предполага офис, чийто характер се трансформира в нещо ново.

Лойд Джордж, например, е бил обвиняван, че проявява тези черти като министър-председател на коалиционно правителство след Първата световна война през 1918-22 г. Същите нападки са отправяни и по време на дългото господство на Маргарет Тачър (1979-90), както и след изборите на новата лейбъристка администрация на Тони Блеър през май 1997 г.

Продължават обаче да съществуват и редица ограничения на властта на министър-председателя. Невил Чембърлейн достига шеметни висоти на лична популярност, след като подписва Мюнхенското споразумение от септември 1938 г., за което смята, че е предотвратило войната с Германия.

Но доверието в него е изцяло подкопано, когато нацисткият режим окупира цяла Чехословакия шест месеца по-късно.

Принц Чарлз получил 3 милиона евро в брой от бивш премиер на КатарБританският престолонаследник е получил на три пъти по 1 милион евро в брой от противоречивия политик шейх Хамад бин Ясим бин Джабер Ал Тани

Парламентарното и общественото одобрение е от решаващо значение за оцеляването на всяко правителство. Лейбъристкото правителство на Джеймс Калаган е фатално отслабено от изчезването на неговото парламентарно мнозинство, което го принуждава да сключи пакт с Либералната партия през 1977-78 г.

През март 1979 г. поражението на правителството във вот на недоверие принуждава Калаган да свика общи избори, които той губи, проправяйки пътя за 18-годишно господство на консерваторите.

Министър-председателите не разполагат и с неограничен контрол върху своите кабинети. Практиката на Макмилън да уволнява свои колеги от кабинета, в крайна сметка, оказва обратен ефект върху него.

Отстраняване на седем от неговите министри, включително министъра на финансите Селуин Лойд, се възприема като отчаян акт на "обсаден" министър-председател, отколкото като реконструкция на управляващ екип.

Падането на Маргарет Тачър подчертава опасностите, пред които е изправен един премиер, който не успява да работи конструктивно със старшите си колеги. Позицията ѝ се оказва компрометирана от нейната зависимост и близост с определени лични съветници.

Снабдени с огромни ресурси за покровителство, с годините британските премиери откриват, че им е по-лесно да си проправят път, при условие че имат подкрепата на лоялна и обединена партия. И все пак те трябва да запазят доверието на парламента и обществеността.

Винаги присъстващата заплаха от икономическа или международна криза е мощна проверка на способността им да управляват собствения си политически дневен ред.

Голяма грешка в преценката или липса на издръжливост (или и двете, какъвто е случаят със сър Антъни Идън след кризата в Суец през ноември 1956 г.) може да се окаже фатално за шансовете на министър-председателя за политическо оцеляване.

Въпреки че във Великобритания на този пост не са наложени официални ограничения, записани в кодифицирана конституция, за разлика от други държави, натискът на обстоятелствата предоставя по-малко предвидими, но също толкова важни ограничения върху свободата на действие на министър-председателя.

Който и да наследи Борис Джонсън след неговата оставка като британски премиер, по всяка вероятност ще бъде изправен пред същите предизвикателства.