Всички семейства си имат проблеми – а тези на кралските особи не правят изключение.

Това беше посланието на норвежкия премиер Йонас Гахр Стрьоре миналата седмица, запитан за скандала със сина на норвежката престолонаследничка Мариус Борг Хьоби, който призна, че е нападнал приятелката си по време на запой с обилно количество алкохол и кокаин.

„Норвежкото кралско семейство е изправено пред някои ясни предизвикателства, което се отнася и за доста други семейства“, лаконично отговори министър-председателят.

Въпреки това, не всички семейства имат конституционно осигурена власт в страната си и не живеят в пищни дворци, финансирани от държавния бюджет, допълва в анализ по темата Politico.

Макар че повечето европейски монархии са премахнати след Първата и Втората световна война, има 12, които успяват да задържат короните и скиптрите си, макар и след като са принудени да се откажат от по-голямата част от политическата си власт.

Това са Дания, Норвегия, Швеция, Обединеното кралство, Испания, Нидерландия и Белгия, както и княжествата Андора, Лихтенщайн и Монако, Великото херцогство Люксембург и Ватикана – теократична абсолютна монархия.

Има и кралски династии, изгубили трона, но запазили полулегитимна церемониална роля, като тези в Румъния и Черна гора, или поне известно обществено очарование, като в Гърция.

Резултатът е, че и днес континентът е пълен с кралски особи, които често се ползват с огромно влияние и известност – и чиито лудории причиняват безкрайно много главоболия на техните правителства.

През 2011 г. известният с непокорството си белгийски принц Лоран получи порицание от министър-председателя Ив Летерм, след като предприе неразрешено пътуване до ДР Конго, а Летерм заплаши да отнеме надбавката на принца.

В крайна сметка, тя беше намалена през 2018 г. от тогавашния белгийски министър-председател Шарл Мишел като наказание, след като принцът присъства на събитие на китайското посолство във военноморска униформа, без да получи разрешение от белгийското външно министерство.

„Монархията винаги е била преследвана от скандали“, казва Робърт Олдрич, почетен професор по европейска история в университета в Сидни. „Скандалите наистина могат да отслабят и дори да застрашат монархиите.“

Това се оказа вярно в случая с испанския крал Хуан Карлос I, който абдикира през 2014 г. и се отправи в изгнание след куп гафове, включително скандално ловно сафари с любовницата си в Ботсвана, на което гордо позира с пушка до мъртъв слон, както и обвинения в корупционни финансови сделки.

Поведението на бившия монарх предизвика политическа буря, а протестиращите излязоха по улиците с призиви за конституционна реформа и премахване на короната.

През 2020 г. министър-председателят Педро Санчес застана на страната на критиците на краля, като определи обвиненията им като „обезпокоителни“ и „тревожни“.

Това съвсем не беше последният скандал за испанската монархия. Най-малката дъщеря на краля, принцеса Кристина, беше подведена под отговорност за укриване на данъци заедно със съпруга си и лишена от титлата си. Когато обвиненията бяха обявени, тогавашният министър-председател Мариано Рахой защити принцесата, заявявайки, че е невинна. През 2017 г. тя беше оправдана.

В Обединеното кралство скандалите около персоните със синя кръв тормозят няколко поредни правителства.

Когато през 2011 г. принц Андрю за пръв път се сблъсква с проверката на отношенията му с осъдения за сексуално насилие и трафик на жени Джефри Епстийн, той е търговски пратеник на британското правителство. Тогавашният министър-председател Дейвид Камерън е принуден да се намеси в негова защита на фона на призивите за отстраняване, въпреки че след обществения натиск принц Андрю все пак се оттегли.

Години по-късно, когато се появи повече информация за отношенията на принца с Епстийн, включително твърдения, че е имал сексуален контакт с тийнейджърка, жертва на трафик от Епстийн, тогавашният министър-председател Борис Джонсън беше принуден да се намеси.

През 2020 г. Джонсън отрече правителството му да е било сезирано от американски прокурори, разследващи принца, и настоя, че обвиненията са проблем на кралското семейство, а не на неговото правителство.

През 2022 г. министерството на финансите отрече, че публични средства са били използвани при уреждането на спора между принц Андрю и предполагаемата жертва на сексуален трафик.

Дотогава принцът до голяма степен беше изчезнал от обществения живот. „Кралските семейства имат тактика за свеждане до минимум на скандалите - тези, които са ги създали, са изместени от светлината на прожекторите“, обяснява Олдрич.

Румънското правителство прекара години в издирване на своя принц беглец из цяла Европа. Принц Павел, внук на предпоследния крал на страната Карол II, беше осъден през 2020 г. за участие в заговор за незаконно отнемане на стари кралски земи, принадлежали на неговия прадядо.

Миналия месец румънските власти изпратиха делегация от официални лица в Малта, където принцът беше заловен и арестуван, с настояване за екстрадирането му в Румъния. Миналата седмица обаче малтийският съд отказа да го предаде, позовавайки се на нехуманни условия в румънските затвори. Министърът на правосъдието Алина-Стефания Горгиу нарече решението „възмутително“.

В Нидерландия през последните 50 години кралското семейство е засегнато от „сравнително малко“ скандали, казва Пол Бовенд'Ерт, професор по конституционно право в университета Радбуд.

Забележително изключение е срещата на срещата на върха на Г-20 в Япония през 2019 г. между кралица Максима и престолонаследника на Саудитска Арабия Мохамед бин Салман, който беше изправен пред международна критика заради убийството на журналиста Джамал Хашоги.

„Нейната среща доведе до много критики в долната камара на парламента“, каза Бовенд'Ерт. Докладчик на ООН също упрекна кралицата, че не е повдигнала въпроса за убийството на Хашоги по време на срещата.

Тогавашният министър-председател на Нидерландия Марк Рюте побърза да я защити, като заяви, че Нидерландия вече е изразила пред Саудитска Арабия по други канали отвращението си от убийството на Хашоги.

„Хората, които се занимават с връзки с обществеността, адвокатите и финансистите на кралските семейства могат да се борят със скандала. Така че в дългосрочен план – а монархията е много дългосрочна власт, династиите могат да са забележително устойчиви“, допълва Олдрич.