Наистина ли човекът е толкова голям егоист? Може би не

Нали помните инструкцията за кислородната маска преди всеки полет: „Сложете първо собствената си маска, а след това помогнете на останалите“.

На практика това е разрешение да бъдеш егоист. Но и доста навременно – едва ли някой, изпаднал в опасна ситуация на няколко хиляди метра височина, ще мисли първо за другите. А и как ще помагаш на останалите, ако сам загубиш съзнание от липса на кислород?

Но ако погледнем на „разрешението“ в по-широк смисъл, ще видим, че начинът ни на живот насърчава егоизма във всякакви области. Най-важно е собственото благополучие, конкуренцията е хубаво нещо, а победата – още по-хубаво. Индивидуализмът се е превърнал в едно от най-важните качества, умението да надделяваш над другите – също.

Този феномен е забелязан от науката преди десетилетия. Социалният психолог Хеерт Хофстеде дефинира индивидуализма така: „състояние, в което човек се чувства независим, вместо да смята, че е зависим от останалите, бидейки част от общност“. И това е модерно, и се насърчава, особено в страните със свободни икономики.

Убеждението, че алчността е присъща на човека, дава на идеята за конкуренция хищнически облик. Т.е. хората по природа са жестоки, безскрупулни и егоисти. В крайна сметка задача номер 1 е индивидът да се чувства добре. Дали това наистина е така?

Може би не. Има редица научни изследвания, които доказват, че човекът нито е толкова голям егоист, нито е толкова жесток, пише BBC.

Ницше срещу Шопенхауер: Сила чрез страдание или спасение чрез отказ

През 60-те години на миналия век например много се говори за т.нар. „ефект на страничния наблюдател“. Това е терминът, използван от социални психолози, когато описват човешкото поведение в ситуация на криза. Тази теория гласи, че човек рядко е склонен да се намесва, ако наоколо има други, които могат да го направят. Но когато всички разсъждават по този начин, в крайна сметка никой не прави нищо, защото разчита на останалите.

Около ефекта на страничния наблюдател се дебатира особено разгорещено в САЩ след като през 1964 г. в Ню Йорк е изнасилена и убита 28-годишната барманка Кети Дженовезе. Твърди се, че това се е случило пред почти 40 свидетели и никой не се е притекъл на помощ. Всъщност големият дебат тогава тръгва от вестникарска статия, в която се твърди, че никой от съседите на младата жена не й се е притекъл на помощ, нито е подал сигнал в полицията. Така „ефектът на страничния наблюдател“ трайно се настанява в обществения разговор. В следващите десетилетия обаче се оказва, че това не е точно така. Не са открити доказателства, че някой очевидец си е мълчал за случващото се пред очите му престъпление. Нито полицията, нито учените, които се занимават по-късно със случая, откриват такива данни.

Това обаче не пречи случаят „Дженовезе“ години наред да бъде даван като пример доколко хората са загубили връзка помежду си и докъде са готови да стигнат само и само да запазят собствения си комфорт. Но учените, които се занимават сериозно с този феномен, са на друго мнение. Проучване, публикувано през 2020 г., изследва записи нападения във Великобритания, Нидерландия и Южна Африка. Авторите установяват, че при девет от десет нападения случайно попаднали на мястото хора се опитват да помогнат на жертвата.

През 2014 г. пък е публикувано проучване, посветено на носителите на медала „Карнеги“, връчван заради особени заслуги към обществото. Обикновено тази награда се дава на хора, рискували собствения си живот, за да помогнат на други. Повечето разказват, че са действали инстинктивно, т.е. да помогнат за тях е нормалната човешка реакция.

„Ние често действаме егоистично, но това е на повърхностно ниво, нивото на нашето его. А всъщност хората имат способността да бъдат алтруисти по импулс“, казва Стив Тейлър, психолог, преподавател в британския университет „Лийдс Бекет“ и автор на книгата DisConnected, която изследва човешкото поведение в подобни ситуации.

Ето още един пример. През 2017 г. по време на концерт на Ариана Гранде в Манчестър атентатор-камикадзе се взриви в публиката, убивайки 22 души и ранявайки десетки. Разследването установи, че макар останалите да не са знаели дали има още нападатели и да са били в шок, има стотици опити да се помогне.

„За човешкия алтруизъм и доброта има еволюционни причини. През по-голямата част от историята ние сме живели на групи от ловци или земеделци. И няма никаква логика тези хора да са били крайни индивидуалисти или егоисти. Това би им попречило да оцелеят“, твърди Тейлър.

Сбогом на мекото родителство. Добре дошло FAFO!

Според Чин-Ю Хуанг, психоложка, завършила Кеймбридж и директорка на компанията Cambridge Alliance of Legal Psychology, може да се говори за „вроден алтруизъм“ и това се доказва от изследванията върху деца. Има проучвания, които установяват, че дори бебета на 14-18 месеца се опитват да помагат на другите – например подават им предмети. По-големите деца също правят така, при това без да очакват нищо в замяна.

Да си добър всъщност те кара да се чувстваш добре. Често пъти участието в доброволчески инициативи, в кампании в полза на други оставя усещане за повишено самочувствие и смисъл от това, което се върши. Добрината може да се открие дори в структурата на човешкия мозък, твърди проучване на екип невролози от университета „Джорджтаун“ в САЩ.

Те са изследвали мозъците на хора, станали донор на бъбрек и на такива, които са отказали да дарят. И откриват интересна закономерност – донорите имат по-голяма дясна амигдала, т.е. онази част от мозъка, която регулира емоциите.

Но дори да приемем, че човек е програмиран по природа да бъде добър, това не бива да се надценява. Или както казва философът Тони Милиган от Кралския колеж в Лондон:

„Почти всички, които познавам, са морално посредствени. Ние не можем да копираме живота на хора като Нелсън Мандела, Махатма Ганди, Буда или Исус Христос. Затова не бива да се питаме „Какво би направил Буда“, а трябва да знаем какви са собствените ни възможности“.

Затова се иска както смирение, така и себеопознаване. Защото когато имаме реалистична оценка за себе си, ще преценяваме по-адекватно и действията на останалите.

Може да се твърди и че алтруизмът е донякъде повлиян от културата. Обществата в САЩ и Великобритания например са ярко индивидуалистично настроени. За азиатските страни се смята, че хората са по-силно свързани с общността и са готови да поставят колективното добро преди личното. По време на пандемията например бе установено, че хората в т.нар. колективистични общества спазваха доста по-строго предпазните мерки и носеха маски по-дисциплинирано.

Разбира се, това не означава, че има само един „правилен“ начин да се живее. Просто човек трябва да е наясно и със собствените си, и с обществените особености, когато дава или изисква съпричастност.

В крайна сметка – въпреки че ежедневието ни възпитава егоизъм, кризисните ситуации показват, че хората могат да бъдат много по-състрадателни, отколкото ни се струва на пръв поглед.