Анна Уинтор превърна Vogue в Библия на модата. Какво следва за списанието сега
Макар че някои не одобряват решението ѝ да не сдаде властта на 100%, то се разглежда и като признание за нейното безспорно място в индустрията и страх, че ако се оттегли, списанието ще загуби влиянието си
&format=webp)
През май 1989 г. Анна Уинтор прави нещо, което ще се превърне в нейна запазена марка като главен редактор на американското издание на Vogue – поставя поп звезда на корицата.
Само година след като поема ръководството на списанието, тя вече си е извоювала репутацията на редактор, който инстинктивно разбира духа на времето.
Става първата, която избира модел с дънки за корицата на Vogue, а след това и Мадона.

„Ако да се сложат дънки на корицата през ноември 1988 г. беше нещо смело, мисля, че беше още по-смело беше да се избере Мадона“, казва пред BBC Ейми Одел, автор на Anna: The Biography.
За Мариан Куей, стилист и сътрудник на Vogue, този ход говори за способността на Анна Уинтор да направи Vogue „актуално за нашето време, съвременно, достъпно“.
„Преди жените, които можеха да си купят модни дрехи, се интересуваха какво Vogue имада каже. Но Анна осъзна, че е необходимо да се обърне към децата, които слушат Мадона.“, допълва тя.
Сега, почти 40 години по-късно, Анна се готви да „окачи на стената“ обувките си Manolo Blahnik – но макар че вече няма да бъде главен редактор на списанието, тя ще остане глобален редакционен директор.
На нейно място застава 39-годишната Клои Мал и макар че някои не одобряват решението на Анна Уинтор да не сдаде властта на 100%, то може да се разглежда и като признание за нейното безспорно място в индустрията и страх, че ако тя напълно се оттегли, това печатно списание – реликва за някои, ще загуби влиянието си, добавя BBC.
Някога модните списания като Vogue властваха в индустрията. Не се налагаше да се борят за внимание, а просто да определят отвисоко какво е „шик“ и какво не е.
Дали все още виждате – или някога сте виждали Vogue като арбитър на добрия вкус или отражение на нашето време, зависи от това с кого говорите.
За Аня Ароновски Кронберг например, основател и главен редактор на академичното модно списание Vestoj, това не е толкова важно. Като израснала в Швеция тийнейджърка, признава: „Vogue представляваше света навън, бляскаво и различно и широките хоризонти, към които се стремях“. Но въпреки това, спира да го чете преди 25 години.
Днес печатните списания се борят за оцеляване в една все по-пренаселена и динамична среда – месечното издание губи голяма част от значението си в дигиталния свят, където всичко се променя с всяка минута.
„Няма нито едно списание, което да е толкова значимо, колкото Vogue беше през 80-те години“, казва Кронберг. „Но днес има толкова много други средства за разпространение на културата“, добавя тя и посочва, разбира се, TikTok и Instagram.
Всичко това ще бъде взето под внимание от Клои Мал, когато поеме поста главен редактор.
Според информациите, тя планира да издава списанието по-рядко, като се фокусира върху теми или културни събития, а не върху месеците. Възнамерява да насочи идеята за Vogue в печатен вариант като нещо, което да се колекционира и цени.
Един от начините, по които Анна Уинтор успява да запази Vogue в центъра на вниманието, е чрез разширяване на кръга от хора, които кани да позират на корицата. От дебюта на Мадона насам тя поставя на корицата кралски особи, политици, поп звезди, писатели и гимнастички.
„Като главен редактор на Vogue тя определено е превърнала модата и развлеченията в едно“, казва Одел.
Това не винаги е добре прието. Когато Кание Уест и Ким Кардашиян изгряват на корицата през 2014 г., се стига до разгорещени дебати. Като се има предвид почти митологичната позиция, която Кардашиян заемат в света на инфлуенсърите, корицата говори за невероятната способност на Уинтор да предвижда културата – а може би и да я направлява.
Но дали списанието ще издържи нарастващия финансов натиск, тепърва предстои да се разбере.
Днес светът е много по-корпоративен, отколкото беше някога.
Решението й да постави в центъра на вниманието Лорън Санчес, съпругата на Джеф Безос, също предизвика обвинения, че списанието се е продало. Някои го тълкуваха по-скоро като възхвала на богатството и лукса, отколкото на стила.
Интересното е, че именно Клои Мал организира репортажа за сватбата на влиятелната двойка и е изпратена да отрази събитието във Венеция.
Ванеса Фрийдман, главен моден критик на The New York Times, посочва в скорошна статия, че „макар елитните сватби да са запазена марка на Vogue, те почти никога не са били на корицата му, а г-жа Санчес Безос явно не е имала нито известността, нито моделските постижения, които обикновено заслужават да бъдат на корицата“.
Присъствието на двойката на встъпването в длъжност на Доналд Тръмп като президент на САЩ също предизвика критики от някои и допринесе за негативната реакция към корицата, особено в социалните медии.
Анна Уинтор, която в миналото е подкрепяла кандидати от Демократическата партия, през годините е представяла Хилари Клинтън, Мишел Обама, Джил Байдън и, най-скоро, Камала Харис. Затова дали ще покани Мелания Тръмп за корица е предмет на много дискусии – и продължава да бъде, дори и след като Мал поема ролята.
Но Vogue може да понесе повече от този вид критики от повечето други списания, благодарение на легендарната си история. Както казва пред BBC модната журналистка Лорен Шерман, която разкри новината за назначаването на Клои Мал: „Марката Vogue се отличава и е една от най-важните модни марки в света.“
Голяма част от авторитета на Vogue се дължи на самата Анна Уинтор – загадъчната главна редакторка с нейната типична прическа и мистериозност. И въпреки критиките, че е закъсняла да направи Vogue по-разнообразно в сравнение с други сектори на индустрията.
„Тя е знаменитост от мейнстрийма“, казва Одел. „Кой друг редактор е имал книга и емблематичен филм, посветен на него? Знаете че, тя беше изиграна от Мерил Стрийп!“
За Кронберг тя е „сама по себе си марка в този момент“.
Какво следва?
Макар Клои Мал да наследява огромния престиж на списанието, „от нея и нейния екип зависи дали ще го използват разумно, за да повлияят на посоката, в която се движи културата“, допълва Шерман.