През 2019 г. изследователи от Музея на компютърните игри в Берлин откриват необичаен експонат: примитивна версия на Pong, изработена от рециклирани електронни компоненти и пластмасови кутии за сапун, превърнати в джойстици. Когато устройството се свързва с телевизор, на екрана оживява напълно функционираща копие на легендарната игра на Atari.

Първоначално музеят приема, че това е уникално самоделно устройство от времето на Студената война. Но по-рано тази година изследователите попадат на още един Seifendosen-Pong („сапунена кутия Pong“) и копие от държавното източногерманско списание FunkAmateur, в което са публикувани схеми за сглобяване на играта, разказва The Guardian.

Откритието променя представата за видеоигрите в бившата Германска демократична република (ГДР). Дълго се смята, че те са били забранени или силно нехаресвани от режима. Оказва се обаче, че социалистическата държава не само ги толерира, но понякога дори ги подкрепя. Всъщност първата и единствена аркадна игра в Източна Германия – Poly-Play, е създадена с помощта на тайните служби, известни като ЩАЗИ.

„Poly-Play става възможна само с помощта на държавната сигурност“, казва пред The Guardian Вайт Леман от Музея на съюзниците. Без опит в програмирането и с недостиг на кадри, производителят на играта VEB Polytechnik се обръща за помощ към ЩАЗИ, които разполагат с „експертите и компютърните възможности“ да кодират игрите.

Днес Poly-Play може да се види в съвместната изложба на Музея на съюзниците и Музея на компютърните игри в Берлин, която проследява развитието на игрите от двете страни на Желязната завеса. От машината са произведени едва около 2000 броя. В края на 80-те години тийнейджърите се тълпят в младежките клубове и ваканционните комплекси, за да играят редица игри. Вместо Pac-Man, източногерманците играят Hase und Wolf („Заек и вълк“) и Hirschjagd („Лов на елени“), версия на Robotron: 2084. Съществуват и игри като Schmetterling („Пеперуда“) и ски състезания.

За много източногерманци аркадните игри са първият им допир с компютрите, който „отваря пред тях един напълно нов свят“, отбелязва Регина Сейвалд от Университета в Бирмингам. По онова време Poly-Play се възприема като невинно семейно забавление, но и като начин да се насърчават технически умения.

Въпреки това държавата строго филтрира съдържанието. В Poly-Play няма и следа от насилие – всички агресивни елементи са премахнати. ГДР обича да се представя като идилична, миролюбива държава, а медийното ѝ законодателство счита всички форми на „призиви към насилие“ за неконституционни. „Отношението на ГДР към компютрите е продиктувано от идеята за хармонична самооценка и страх от неизвестното“, обяснява Сейвалд.

С времето млади ентусиасти започват да се събират в компютърни клубове в Берлин, Дрезден и Лайпциг, за да тестват толерантността на режима към видеоигрите. След като технологиите са обявени за икономически приоритет, държавата вижда в тях възможност да насърчи ново поколение инженери. Но заради търговските ограничения, наложени от западната организация CoCom, достъпът до западни технологии е почти невъзможен. ZX Spectrum компютри се внасят контрабандно, скрити в седалки на автомобили или кутии с шоколад.

Държавните фабрики произвеждат собствени машини, като Bildschirmspiel 01 и микрокомпютрите VEB Robotron, но те са скъпи и рядко достъпни. В тази среда процъфтява културата на „направи си сам“ – идея, подкрепяна и от официалната пропаганда. Списания като FunkAmateur и Jugend und Technik публикуват схеми, кодове и инструкции за създаване на игри. „Хората, които разширяваха границите на наличните възможности, се възприемаха положително“, коментира Сейвалд.

Когато първите ентусиасти създават клубове в университети и младежки центрове от Берлин до Дрезден и Лайпциг, държавата се пита дали този младежки интерес може да помогне за излизане от техническата безизходица. „Те смятат, че ако младите хора прекарват времето си с игри и компютри, може би ще разработят нещо по-добро“, казва Леман.

Най-активните младежи прекарват часове в клубовете – някои програмират собствени игри на компютри KC 85, други просто се забавляват. „Домашните компютри в ГДР не са съвместими с други системи – те създадоха напълно различна екосистема“, спомня си Рене Майер, който се запознава с програмирането в младежки клуб в Лайпциг.

И макар държавата да насърчава интереса към технологиите, клубовете са наблюдавани от ЩАЗИ. Информатори описват в доклади какви игри се играят. Заглавия като Rambo или Stryker са обявени за неприемливи, тъй като „прославят насилието“.

С нарастването на напрежението в източногерманското общество, Държавна сигурност става все по-подозрителна към игрите – особено към онези с военна тематика или антисоциалистически послания. Може би страховете им не са напълно неоснователни: в съседна Чехословакия геймъри разработват играта Приключенията на Индиана Джоунс на Вацлавския площад, в която известният приключенец може да бъде убит от кръвожадни полицаи – послание, което никак не се харесва на службите.

Недоверието към игрите обаче не е само източен феномен. През 1984 г. Западна Германия забранява на деца да играят аркадни игри, опасявайки се, че те водят до хазартна зависимост, а по-късно въвежда възрастови ограничения за насилствени заглавия като River Raid.

Докато на Изток гражданите експериментират с домашни компютри, на Запад държавата криминализира хакерството и контролира телекомуникациите. В отговор се появява Chaos Computer Club – движение на млади програмисти, което съществува и днес. Неговите членове създават и модем от тоалетни тръби, наречен Datenklo (data loo) – символ на свободата в дигиталната ера.

„Фактът, че ГДР е по-толерантна към експериментирането с технологии, изненадва много хора“, обобщава Сейвалд. „В крайна сметка и от двете страни на Желязната завеса игрите се оказват не само забавление, а и отражение на това как всяко общество гледа на бъдещето.“