1968 е година на бунтове. Вълненията не подминават дори Източния блок, където хората по правило правят само онова, което им каже партията. Но през 1968 г. нещата сякаш не стоят точно така. Още в началото на годината започва Пражката пролет, един неуспешен опит за социализъм с „човешко лице“. Няколко месеца по-късно поривът за свобода ще бъде прегазен от съветските танкове.

В САЩ пък протестират по много теми. На първо място, разбира се, е войната във Виетнам. Но когато борецът за гражданските права на цветнокожите Мартин Лутър Кинг е застрелян, избухват истински бунтове с погроми.

Немислимо е Европа да остане извън тази тенденция. В Италия протестират студенти, а парижките университети са окупирани от недоволни млади хора, които искат да свалят президента Шарл дьо Гол и са готови да се бият с полицията, за да го постигнат. И в крайна сметка успяват.

Този шок за френското общество е напоително документиран във вестници и кино. Но твърде малко се знае за музикалните течения от онази земетръсна година, пише The Guardian. А за тях има какво да се разкаже.

В едни други времена, преди настъпването на ковид кризата, австралийският музикант и журналист Йън Томпсън пътува до Париж, където веднъж се озовава в магазин за плочи. Макар че е посветил целия си живот на музиката и знае изключително много по темата, той никога не е чувал за френски прогресив рок. А именно на такава плоча попада.

Така Томпсън открива Magma – френска група с многоброен състав, създадена през 1969 г., която е толкова алтернативна, че измисля и свой собствен език за текстовете на песните си. По случайност той се запознава и с групи като Red Noise и Ame Son. Томпсън определя музикалните течения във Франция от онези години като „истинска подземна сцена“. Той е толкова развълнуван от откритието си, че започва да издирва хора, с които прави интервюта. В крайна сметка от интереса му се ражда книгата Synths, Sax & Situationists.

Getty Images | Стела Вандер (седнала, вдясно), Кристиан Вандер (втори отдясно) и Бенуа Уидман от прогресив рок групата „Magma”, 1974 г.

Музикалната революция във Франция започва с разочарование от всичко, което се предлага на публиката до онзи момент, казва Томпсън. Музиката от 50-те и 60-те е някакво копие на теченията в англоезичните страни. Френските изпълнители се опитват да са Елвис Пресли или „Ролинг Стоунс“ и си мислят, че задължително трябва да пеят на английски.

Втората причина е политическата обстановка. Дьо Гол е останал в историята като голям държавник, но дори и те правят грешки. А по онова време Франция воюва в Алжир, която пък се бори за независимост. Освен това генералът е известен със своята консервативност и отговорът му на студентските протести не е най-адекватният.

Френските музиканти търсят ново вдъхновение и го откриват в джаза на Майлс Дейвис, който често гостува в Париж. Слушат и Франк Запа, който по онова време започва своите музикални експерименти.

Братята Тиери и Фокс Магал създават групата Crium Delirium, а след като се запознават с Кристиан Вандер – и Magma. Така започва оформянето на ново течение във френската музика. А Magma имат може би най-силното културно влияние върху него. Тази група смесва джаз, рок и класическа музика, в нещо, което нарича Zeuhl – на техния език означава „небесна сила“.

Когато започват студентските бунтове, музикантите, които също са студенти, се включват. Един от лозунгите на протестиращите е „Красотата е по улиците“.

След края на революционния период идва този на фестивалите. Френските групи са много различни помежду си – едни се вдъхновяват от джаза, втори от авангардния рок. Тяхното голямо преимущество пред немските музиканти например е, че нямат проблем да си присвоят похвати от други жанрове, които след това използват, за да подобрят собствените си изпълнения.

От края на 1969 г. в Белгия се организира рок фестивал, считан за „европейски Уудсток“. Там Франк Запа и Pink Floyd свирят редом до местни музиканти. Изпълнителите не изкарват почти никакви пари, тъй като никой не иска да плаща за билет и публиката масово прескача загражденията, за да слуша концертите. Музикантите нямат проблем с това, но в дългосрочен план то се оказва фатално за съществуването на фестивала.

Тези групи, макар и интересни от днешна гледна точка, не са особено популярни тогава. Една от причините е липса на възможност за изяви в медиите. Има няколко специализирани списания, а след това се появява и музикално предаване по телевизията. Но групите обикновено се разделят още след издаването на първия си албум.

Не че самите музиканти страдат особено много от това. Повечето от тях са с леви политически убеждения и смятат звукозаписния бизнес за капиталистическо начинание, в което не бива да участват. Най-важни за тях са живите изпълнения.

„Това е начин за взаимодействие, за провокация на публиката. Те просто са искали да заличат дистанцията“, казва Томпсън.

Този музикално-революционен подем има кратък живот. След средата на 70-те и до началото на 80-те години на миналия век френската ъндърграунд сцена замира. Но все пак музикантите от онова време оставят своята следа.

„Те проправят пътя на една нова рок музика, в която групите се отказват от това да копират британци и американци. Това е началото на последвалия световен успех на френския стил, музика, която през 90-те години се чуваше през групи като Daft Punk, Air и Phoenix. Най-вълнуващото в тази история не са песните сами по себе си, а жаждата за свобода. Музикалната революция на Франция е истински експеримент, а не някакво обещание или декларация“, казва Томпсън.