„Икономиката ни е в третия цикъл на старата болест“. Д-р Димитър Събев за зависимостите на България

Болестите на някои късметлии се лекуват от опитни лекари, които в най-добрия случай действат с хирургическа прецизност - внимателно, системно, без драма. Болестите на държавите обаче рядко имат това щастие. Особено на страни като България, които от десетилетия практикуват един особен вид народна медицина: лекуват симптома, забравят причината, и после се чудят защо инфекцията отново се разпространява.

Ако трябва да „очовечим“ икономиката ни, то тя би приличала на хроничен пациент, който периодично влиза в ремисия, после пак рецидивира, и винаги си мисли, че този път е оздравял завинаги.

Болестта, за която говори д-р Димитър Събев от БАН, е „стара“ - тя не се лекува с нови бюджети, европейски фондове или PR стратегии. Тя е в костите на системата.

По думите му България преживява третия цикъл на една и съща икономическа зависимост - зараза, която започва с по принцип прогресивния замисъл за индустриален износ, но към днешна дата е по-скоро внос на илюзии.

Според Събев първият цикъл стартира преди Втората световна война, когато страната е „интегрирана“ с Третия райх и изнася за Германия основно селскостопански суровини.

При втория цикъл - по времето на Съветския съюз - сценарият е същият, само че оцветен в червено. А третият се случва днес.

„И трите цикъла, за които говорим – предвоенният, социалистическият и днешният – не са ни наложени отвън. Те са резултат от нашия собствен избор“, казва Събев.

Имаме работни места, но не и национална индустрия. Имаме растящи заплати, но не и производителност. И вместо икономика на идеи – имаме икономика на подизпълнители, която Събев описва като „самодоволна“ и „неамбициозна“.

Българският бизнес е свикнал на норма на печалба, която му стига, но не го движи напред. Липсва му амбицията да направи нещо „българско“ в света.

И в това, както отбелязва Събев, се крие основният ни порок: доволството от посредствеността.

Днес, когато Международният валутен фонд предупреждава, че заплатите у нас растат по-бързо от производителността, Събев настоява, че това не е грях, а симптом на късно възстановяване след години на изкуствено потискано вътрешно потребление.

„След години на мизерия, хората просто започнаха да се хранят малко по-нормално“, казва той.

Румънски капитал търси растеж у нас. Космосът е само началото

Далеч по-съществен проблем, според него, е, че икономиката на България страда от хронична липса на посока. Българската икономика има навика да се интегрира в чуждите икономики, без да изгражда собствена система.

„Когато една икономика не създава свои продукти, а само участва в чужди вериги на стойност, тя може да изглежда жива, но е зависима. Това е болест, която у нас се повтаря от десетилетия“, казва д-р Събев.

Той проследява историята на зависимостта през три периода, или както казахме - болести:

„Преди Втората световна война България е интегрирана с Третия райх и изнася основно суровини – зърно, тютюн, малко метали. По време на социализма сценарият е същият – износ на стоки, преминали през сравнително ниско ниво на индустриална преработка, предназначени да се „интегрират“ в системата на Съвет за икономическа взаимопомощ (СИВ). Днес структурата на икономиката е сходна, просто партньорите са различни. Работим, но не изнасяме финален продукт.“

Според него България винаги е търсила в кого да се съюзи, вместо какво да изгради.

„Елитите се чувстват по-спокойни, когато има голям партньор – било то Райхът, Москва или Брюксел. В такава среда никой не мисли за собствена индустрия, защото смята, че някой друг ще се погрижи.“

Събев добавя, че това не е просто икономическа, а ментална и институционална зависимост.

„Вместо да развиваме капацитет, ние развиваме посредничество. Да бъдеш свързан с голям център е по-лесно, отколкото да поемеш отговорност. И когато системата награждава зависимостта, цикълът се повтаря.“

Той обобщава това състояние с кратка диагноза:

„Формално имаме растеж на БВП, но реално нямаме продукт, който светът да свързва с България. И това ни лишава от осезаемо икономическо развитие.“

„Разликата между труд и производителност е като между човек с брадва и човек с моторна резачка“, казва Събев.

„Колкото и да е старателен първият, няма как да навакса. И не защото е по-мързелив, а защото системата не му е дала инструментите. Въпросът за производителността не е до работника – той е до работодателя, до икономическата среда, до държавата.“

Образователната система в България - трагедия с отворен край

Той обръща внимание, че производителността не може да се мери само по усилие или часове труд.

„Работникът се старае, но ако няма оборудване, знания, инфраструктура и сигурност, колкото и да работи – ефектът е един и същ. Проблемът е структурен, не персонален.“

Събев споменава и „технологичния дълг“, който България трупа през годините.

„Българските предприятия рядко инвестират в технологии. Купуват сгради, но не машини. Това е проблем, който не се вижда веднага, но след време тежи като камък“, посочва той.

По думите му, това е резултат от комбинация между несигурна бизнес среда и краткосрочно мислене.

„Когато не знаеш дали правилата ще са същите след година, не купуваш нови технологии. И когато печалбата е малка, я влагаш в сигурното - бетон, не в риск като иновация.“

Икономистът добавя, че така разликата в производителността с държави като Германия или Австрия става логична.

„Там една и съща работа се заплаща повече, защото системата е по-ефективна - по-добри машини, по-добра организация, по-добра инфраструктура и логистика. Ние все още се състезаваме с мускули, не с ум.“

Дисекция на българския евроскепсис: От наследствена себеомраза до махленско пророчество

Потреблението като нормализация

След като МВФ предупреди, че заплатите у нас растат прекалено бързо, Събев не споделя алармизма:

„Десетилетия наред вътрешното потребление беше потиснато до неестествено ниски нива. Когато хората най-сетне започнаха да харчат, това е по-скоро наваксване.“

Той твърди, че това все пак не означава подем сред българите, цитирайки свои наблюдения и статистика, която е чувствително по-различна от тази на НСИ:

„Около 30–35% от българите имат нормално потребление - останалите се борят да свържат двата края. Повишаването на доходите не е проблем, ако става по устойчив начин, защото така заздравяваме основите си като народ и като икономика.“

В България често се говори, че ако заплатите растат, това ще изяде конкурентоспособността ни. Спокойно може да се каже, че Събев не е фен на тази теория.

„Когато доходите растат, хората не трупат богатства под дюшека – те просто започват да живеят нормално. Харчат повече, и това създава търсене за български стоки и услуги“, казва той.

„Потреблението е собствен ресурс. Ако човек не може да си позволи да живее нормално, той не може и да бъде ефективен работник.“

Цветелин Николов, основател на Pleggi: Gen Z не бяга от работа, бяга от лицемерието

Уроци от чужбина

Събев споменава Полша като пример за успешно преодоляване на периферната роля.

„Наскоро бях там и останах впечатлен от реда и строгостта – не авторитарен ред, а институционален. Там законите се спазват. Има усещане, че някой управлява процесите, а не че те сами се търкалят.“

Той вижда именно в това разликата между нашия и техния модел:

„В България редът се приема като наказание. В Полша е предпоставка за просперитет. Те не се отказаха от вътрешния си пазар, а го направиха двигател на растежа. При нас вътрешното потребление беше пренебрегвано – смятахме, че успехът идва само от износа. А когато хората живеят по-добре, те и работят по-добре.“

Икономистът посочва, че по-успешните примери, които са Полша и Чехия, също изнасят части и компоненти, но имат собствени индустрии, които затварят цикъла – правят кола, правят машина, правят нещо, което светът свързва с тях. През това време при нас стойността спира по средата. Произвеждаме, но не довършваме. Ние сме част от чуждия процес, не от собствения си успех.

Събев добавя, че „без крайни продукти няма бранд, няма престиж, няма устойчивост – има само зависимост от следващата поръчка“.

По думите му България продължава да вярва, че пазарът сам ще определи посоката.

„Корея, Сингапур, Полша – всички имат индустриална политика. Избират приоритети и ги отстояват. А ние все чакаме пазарът да ни покаже какво да правим. Само че пазарът няма националност.“

Решението според него е държавата да бъде активен участник в изграждането на капацитет:

„Ако не поставим цели, няма да има развитие. Когато всичко се остави на самотек, се получава икономика без център – всеки работи нещо, но никой не знае в какво общо усилие участва.“

Димитър Събев е роден през 1976 г. в Добрич. Доктор по икономика от Университета за национално и световно стопанство, в момента работи в Института за икономически изследвания към Българската академия на науките. Научните му интереси са насочени в областта на икономическия растеж и фазата на пост-растежа. Има над 10-годишен опит като икономически и финансов журналист, носител е на 3 национални награди. Водещ експерт в редица български и международни проекти в областта на регионалното развитие и устойчивата икономика. Автор е на три книги на икономическа тематика, както и на множество публикации в популярни и специализирани издания.